Е, какво да се прави, примири се Мечката.
Единадесета глава
Кантората на фон Графенлауб на „Марктгасе“ можеше да се открие единствено по малката месингова табелка, на която имаше само неговото име и една дума „нотариус“. Изчистената фасада на сградата от деветнадесети век даваше невярна представа за произхода й. Извитите каменни стъпала, който водеха към кантората на адвоката на втория етаж, бяха силно износени и опасно хлътнали по средата. Осветлението беше слабо, нямаше асансьор. Гуидо се оказа прав като го предупреди, че жителите на Берн не обичат да демонстрират богатството си. Вероятно адвокатската кантора беше луксозно обзаведена, но достъпа до нея не само че не показваше наличието на богатство, но даже навяваше мисълта за скъперничество. Тъй като вероятно на връщане имаше шанс да си счупи врата по стълбите, Фицдуейн реши да използва максимално предоставената му възможност за среща. Как не се сети да си вземе фенерче.
Секретарката на фон Графенлауб имаше вид на лоялен слуга. Явно втората му жена, Ерика, се бе постарала да не повтори грешката на предшественицата си и бе взела мерки той да не се отклони отново от правия път. Да се каже, че госпожа Хунцикер имаше продълговато лице с остри черти си беше направо комплимент. Очилата й висяха на малка верижка около врата като отличителната плочка на гестаповците.
Фицдуейн каза името си. Госпожа Хунцикер си постави очилата, огледа го отгоре до долу и демонстративно се обърна към стенния часовник. Според него ирландецът бе закъснял с пет минути — закъснение, което за Ирландия означаваше, че си пристигнал съвсем навреме и дори по-рано отколкото са те очаквали. В Берн обаче такава мудност явно бе достатъчно основание за престой в Затворническата кула. Поведението на госпожа Хунцикер ясно показваше, че тя дълбоко съжалява, задето Кулата вече не се използва.
Фицдуейн разпери извинително ръце.
— Аз съм ирландец — каза той. — Въпрос на различни култури.
Фрау Хунцикер кимна няколко пъти. „Ja, ja“ — примирено каза тя и стана, за да го въведе в кабинета на фон Графенлауб. Хюго я последва. С удоволствие забеляза, че адвокатът не се бе предал напълно. Секретарката му имаше невероятни крака.
Той стана от бюрото си, стисна ръката на Фицдуейн и го покани да седне. Донесоха кафе. Попита как е минал полетът му. Размениха си учтивости с официалност, твърде чужда на ирландеца.
Фон Графенлауб наля кафе. Хюго забеляза, че ръцете му леко треперят. С това малко изключение адвокатът си оставаше напълно невъзмутим. Фицдуейн потисна гнева си към безупречно облечения мъж, който седеше насреща му. По дяволите, та собственият му син беше мъртъв. Адвокатът се владееше твърде добре.
Хюго изпи кафето си, остави чашата си на ниската масичка и се облегна назад. Фон Графенлауб го последва, но някак по-бавно, като че ли нямаше кой знае какво желание разговорът да премине към следващата си фаза. Вдигна очи към Фицдуейн.
— Мисля, че искате да говорим за Руди.
— Боя се, че се налага.
Няколко секунди фон Графенлауб стоя с наведена глава. Когато най-сетне реши да заговори, гласът му се колебаеше, сякаш не искаше да чуе това, което ирландецът имаше да му каже и въпреки всичко не можеше да се сдържи.
— Първо искам да ви благодаря за това, което сте направили за Руди. От училището ни писаха за загрижеността ви по повод трагичната случка.
— Не можах да направя кой знае какво — каза Фицдуейн и преживя отново мига, в който за първи път видя обесеното момче.
— Сигурно е било голям шок за вас — предположи фон Графенлауб.
— Да, аз самият бях изненадан от собствената си реакция. Свикнал съм да срещам смъртта, но не и когато е пред собствената ми врата. Доста разтърсващо е.
— Мога да си представя — каза фон Графенлауб. — Всички ние сме ужасно потиснати. Какво ли може да е накарало Руди да направи това?
Фицдуейн не отговори, въпросът бе риторичен. Усещаше, че разговорът става все по-откровен. Бяха започнали да се изчерпват откъм учтивости.
— Въпреки всичко — каза фон Графенлауб, — не разбирам защо сте дошли да ме видите. Каквото било, било. Вече нищо не може да върне Руди. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да забравим и да продължим да живеем.