Докато тя приготвяше кафето, той продължи да разглежда книгите, но стоеше далече от Щайнер. На най-долната лавица, обърната с гръб и почти скрита от редиците енциклопедии, той разпозна една книга — „Парадокси“ от Хюго Фицдуейн. Като я отвори измежду страниците падна едно изсушено цвете и късче изписана хартия. Когато се опита да вдигне цветето, то се строши в ръката му. Късчето хартия бе карта за ски лифт. Книгата се бе отворила на снимката на полковник Шейн Килмара.
— Виждам, че имате книгата ми — извика той по посока на кухнята.
— Така ли? — учуди се тя. — Съжалявам, но не знаех, повечето от книгите са на Петер.
Върна я на мястото й точно както я беше намерил. В устата му още горчеше от чая.
В стаята имаше два прозореца. През единия се виждаше езерото Тун, което на дневна светлина бе яркосиньо. Вторият прозорец беше на другата стена и гледаше към малък обор на около петдесет метра от къщата.
У Врени имаше нещо необичайно, нещо, което още не можеше да разбере. На пръв поглед тя беше спокойна, уверена в себе си и даже толкова самоуверена, че човек лесно забравяше, че е само на двадесет. От цялото й същество струеше някаква вещина, нещо, което често бе срещал у младите на бойното поле, където, за да оцелееш, първо трябваше да достигнеш зрелост. Беше по-скоро липсата на илюзии и изгубена невинност, отколкото способността да оценява нещата, което идваше с пълната зрялост. Това най-вече личеше по очите й.
В контраст с увереността и независимостта й обаче, у нея се долавяше и нещо друго. Фицдуейн можеше да усети едно стаено чувство на страх, тъга, самотност, една необходимост от някого, с когото да споделя мислите си, който да я разбира и помага. Изглеждаше така, като че ли искаше да каже нещо, но се страхуваше да го направи.
Заедно с кафето тя му даде и една малка чаша, която напълни с почти безцветна течност. В бутилката плаваше някакъв плод, който той не можа да разпознае. Внимателно я опита, но вкусът й бе превъзходен. Беше домашно приготвена алкохолна напитка, направена от плодовете, растящи във фермата.
— Имаме си казан в селото — каза тя. — Можем да правим по пет литра на човек за година, без да плащаме такса, както и по един литър за всяка крава. Използвало се е като лекарство за крави. Сега кравите рядко виждат своя дял.
— А какво мисли господин Щайнер по въпроса? — попита Фицдуейн.
Тя отметна глава назад и отново се засмя. За момент стаената тъга изчезна. Пред него стоеше младо, красиво и безгрижно момиче, на което тепърва животът предстоеше.
Навън притъмня и отново стана студено. Помогна й да донесе дърва от навеса пред къщата и потрепери от вечерния хлад. Тя го разведе из къщата. Изкачиха се през кръглия отвор до голямата спалня. Там нямаше мебели, ако не се брои ниското грубо двойно легло, покрито с овча кожа и един стар гардероб с дърворезба. На две дървени окачалки на стената висеше пушка. Врени проследи погледа му.
— На Петер е — каза тя.
Фицдуейн кимна.
— Тази ферма е негова, но него често го няма. Не зная кога ще се върне — тук му е скучно.
— И вие съвсем случайно нямате негова снимка, нали?
Врени поклати глава и каза:
— Не. Той не обича да го снимат. Има и такива хора — тя се усмихна. — Смятат, че така им крадат душата.
Съседната на спалнята стая бе нещо като работилница. Имаше купища ски екипировка. Няколко дъски от облицовката липсваха.
— Дървесни червеи — каза тя, — дъските трябва да се подменят.
— Защо не използвате спрей?
— Пак химикали — каза тя. — Не е това начинът — така ние убиваме природата.
— Разбрах, че една от многото дейности на баща ви е и участието в управлението на голяма химическа компания — каза Фицдуейн.
Врени го погледна:
— Малко хора го знаят. Информиран сте добре.
Фицдуейн сви рамене. Той се прокле на ум, че прекъсна насоката на разговора тъкмо когато тя бе започнала да разговаря по-свободно.
— Има много неща, които баща ми е правил и продължава да прави и които не ми допадат — каза тя. — Той поддържа система, която не е добре устроена. Преструва се, че води достоен живот, че е виден гражданин в общността, че поддържа справедливи каузи и че е модел за останалите. Всичко това обаче е една огромна лъжа. Той и още няколкостотин други като него на високи постове в деловите кръгове, политиката, армията и банките използват така наречената демокрация за собствените си егоистични цели. Те контролират пресата, действат в съюз с профсъюзите, а хората страдат. Навсякъде по света хората страдат.