Внезапно настроението й се смени, тя сграбчи ръката му и игриво го дръпна към вратата.
— Имам изненада за теб.
Понеже къщата бе построена на склона на хълма, работилницата на втория етаж излизаше на една пътека, която завиваше към задната страна на къщата. Там, отделено от жилищните помещения, се съхраняваше сеното. В един ограден ъгъл се бяха сгушили няколко агънца. Когато вратата се отвори, те скочиха на крака и започнаха да мигат от светлината на електрическата крушка. Едно от агънцата бе по-малко от другите и имаше кафеникава пухкава козина. Врени се затича напред и го вдигна на ръце. То се сгуши в познатата топлина на гърдите й.
— Не е ли миличко? — каза тя. — Толкова е меко и обичливо. А е и само мое. Петер ми го даде. Майка му била умряла и аз го храних с биберон като бебе.
Врени стоеше прегърнала агънцето, на лицето й бе изписана обич за момент грижите й не съществуваха. Фицдуейн усещаше мириса на сено и мляко, чувстваше топлината на тялото й. Тя се приближи и му подаде агънцето. После вдигна глава и леко го целуна.
Като се върнаха в къщата, Врени се зае да приготвя вечерята от ориз, зеленчуци и билки. Ядоха в дневната на светлината на стара газена лампа и пиха червено домашно вино. След това тя направи кафе и поднесе шнапс. Явно тази вечер нямаше да отиде да нагледа кравите.
Врени седна на меката табуретка и започна да разказва за Руди:
— Когато бяхме малки, всичко беше просто. Мама бе още жива и живееха с татко. Бяхме щастливи. Да растеш в Берн беше хубаво. Винаги имаше какво да се прави: посещавахме училище и имахме много приятели, ходехме на танци и на пеене. През лятото плувахме, а през зимата карахме ски, шейни и кънки. През почивните дни, а понякога и за по-дълго време, отивахме до Ленк. Татко имаше една стара разнебитена хижа и двамата с Руди много я обичахме. Там един добър приятел ни научи да караме ски. Всяко лято той се качваше с кравите високо в планината. Понякога ходехме с него. Той като че ли никога не се уморяваше и ни учеше да разпознаваме различните видове диви цветя.
— Как се казва? — Фицдуейн се почувства като предател. Тя му се доверяваше и го приемаше за приятел, но все пак той бе дошъл тук, за да задава въпроси.
Но Врени бе потънала в спомени и отговори на въпроса му, без да се замисля:
— Оскар Шупбах, беше хубав мъж. Лицето му сякаш бе издялано от полиран махагон. Винаги имаше, загар. Непрекъснато беше навън, без значение дали беше зима или лято.
— Ходиш ли още до Ленк? — запита Фицдуейн.
— Не, не, никога повече няма да стъпя там — в гласа й имаше ожесточение. Тя се разплака, после избърса сълзите с опакото на ръката си. Седеше на една възглавница на пода, гърбът й беше опрян на друга. Краката й — протегнати напред, боса, с наведена глава. Изглеждаше на петнадесет. — Защо всичко се обърка? Защо? Бяхме толкова щастливи.
Фицдуейн погледна часовника си. Ставаше късно и тъй като не беше свикнал да кара на лед, обратният път към Берн щеше да му отнеме доста време.
Врени вдигна глава и прочете мислите му.
— Можеш да пренощуваш тук — каза тя, сочейки дивана. — Пътищата са вече заледени и се съмнявам, че ще можеш да се оправиш. Ще ми е приятно да останеш.
Фицдуейн погледна през прозореца, навън бе тъмно. Нямаше луна, наоколо не се виждаха светещи прозорци на други къщи, по пътя нямаше коли. Пусна пердето и се усмихна.
— Добре — каза той.
Врени отвори една от възглавниците за сядане и започна да ровичка. Накрая извади една здраво завързана малка кожена торбичка. Отвори я, извади една щипка от съдържанието и започна да си свива цигара. Погледна Фицдуейн.
— Трева — каза тя. — Искаш ли?
Фицдуейн поклати глава.
Тя се усмихна.
— Различни поколения.
Той не се опита да я оборва. Тя запали саморъчно направената си цигара, дръпна силно и задържа дима. Повтори процедурата още няколко пъти. В стаята се разнесе сладникав дим.
— Мм, така е добре.
Облегна се назад със затворени очи. От ноздрите й излизаше дим на тънки струйки. Известно време не каза нищо. Фицдуейн тихо отпиваше от шнапса си и чакаше.
— Толкова е лесно да се говори с теб — каза тя, — приятно даже. Ти си добър слушател — Фицдуейн се усмихна. — Сега ми се струва невероятно, но като малки гледахме татко със страхопочитание. С нас се държеше строго и малко безцеремонно, но го обичахме. Често пътуваше по работа или работеше до късно. Помня как мама все говореше колко много работи той. Знаехме, че през войната е бил герой, знаехме, че е адвокат. Знаехме, че се занимава с нещо, наречено „бизнес“, но нямахме представа какво означава това.