— Бих искал да си купя пушка — каза Фицдуейн.
Мъжът зад щанда кимна. Беше близко до ума щом си в оръжеен магазин, Фицдуейн започна да оглежда наоколо. Разнообразието от изложени огнестрелни оръжия бе впечатляващо: револвери, автомати, мускети, бойни пушки, ловни пушки, карабини, окачени на стената, поставени на рафтове или под стъклени похлупаци. Всяко свободно местенце бе запълнено с амуниции, книги за оръжия, дори катапулти. Беше страхотно — да можеше да види това, когато бе на четиринайсет. И все пак не бе сигурен за законните положения и затова попита:
— Какви са законите за притежание на оръжие в Швейцария?
Мъжът зад щанда не трепна. Очевидно нямаше закон, който би му попречил да продаде стоката си изгодно.
— За чужденци ли?
Фицдуейн си помисли, че като говори на английски се издава.
— Зависи къде съм. Тук се чувствам като у дома си.
Собственикът на магазина не се впечатли от отговора. Работата му бе да продава оръжия, а не да се впечатлява. Свали една бойна пушка от рафта зад себе си и покоси пет-шест минувачи през бронираното стъкло, възпроизвеждайки откоса с уста и демонстрирайки умело владеене на оръжието.
После взе един „Колт“, протегна ръка напред и зае позата за стрелба с една ръка, която дълго време била смятана за най-добрата, докато през петдесетте един шериф от Калифорния не спечелил конкурса за най-добър стрелец, като стрелял, държейки пистолета с две ръце, като жена.
— Различните кантони имат различни закони. В Берн например можете да носите пистолет без разрешително, в Цюрих обаче не може.
Фицдуейн се сети, че Швейцария имаше двадесет и шест кантона и полукантона и макар да не знаеше разликата между кантон и полукантон, реши, че е по-добре да не пресилва нещата и да си вземе нещо по-безобидно.
— Но ако толкова желаете да си купите оръжие — продължи собственикът, — ще уредим нещо, зависи какво искате. Има някои ограничения за автоматичното оръжие и пистолетите. За другото няма проблеми.
— Дори и без разрешително?
— Разрешително се иска само когато става дума за пистолети и автомати — отговори мъжът. Завъртя „Колта“ около пръста си и го сложи обратно на витрината. Избра един малък „Смит и Уесън“ тридесет и втори калибър, погледна към Фицдуейн и го остави обратно. Май ирландецът не беше за тридесет и втори калибър. Фицдуейн неохотно се отказа от идеята да си купи автомат и да се разхожда с него из Берн на ролкови кънки. Погледна към статива на фотоапарата си, който бе оставил на щанда докато говореше с продавача и изведнъж му хрумна идея.
Посочи една сгъваема ловна пушка „Ремингтон“ с къса цев, на която с големи букви ясно пишеше: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЗАКОНА“.
— Няма проблеми — каза собственикът, подавайки му пушката.
Беше сгъваема пушка с ръкохватка на пистолет. На времето в Конго бе използвал такава при специалните операции. С необходимите амуниции на разстояние до четиридесет метра, но за предпочитане на половина от разстоянието, тя се превръщаше в безотказна машина за убиване с жесток потенциал. Със свален метален приклад пушката се побираше в калъфа за статива на фотоапарата, като оставяше и място да се сложат и резервни амуниции в кожения джоб, където Фицдуейн обикновена държеше жилото за дистанционно управление на апарата.
Мъжът постави и кутия с ловни патрони. Във всеки един от тях имаше по дванадесет оловни сачми, всяка от които можеше да бъде смъртоносна при близка стрелба. Явно си мислеше, че Фицдуейн нямаше да стреля по патици. Като размисли, мъжът прибави и пълнител.
— Може и с кредитна карта.
Фицдуейн се усмихна и плати в брой. Сметката беше деветстотин и осемнадесет швейцарски франка.
Излезе от магазина и тръгна да търси фотоателие, защото трябваше бързо да се промие един филм и да се увеличат няколко снимки. Имаше късмет, на следващата сутрин щяха да са готови.
Малко встрани от „Беренплац“ имаше едно кафене на име „Хай Нуун“, съвсем близо до Затворническата кула. Като че ли това място най̀ подхождаше за човек, който току-що си е купил оръжие. След това Фицдуейн се върна пеша до хотела. Макар че не можеше да бъде съвсем сигурен, смяташе, че вече не го следят. По улиците имаше много хора, излезли за покупки, сред които човек лесно можеше да се изплъзне от преследвача си. Като наближи „Хоспиц“ хората понамаляха и той забеляза някакъв тип с ролкови кънки, който се отдели от една колона и тръгна след него. Смени посоката и влезе в малък бар на име „Рлекин“. Зачуди се какво ли е станало с „А“-то.