— Аз самият не зная точно какво се е случило в Ленк — каза Андреас. — Предполагам, че е някакво сексуално преживяване, но не знам подробности. Просто Руди, Врени и Ерика бяха отишли на хижата за седмица, за да карат ски. Татко трябваше се присъедини през уикенда, аз учех и затова не бях с тях. Баща ми обаче замина в някаква командировка и така и не отиде при тях.
— Значи са били сами.
— Предполагам. Наистина не знам. За това, което се е случило, почти никой не говореше. Всичко, което си спомням, е, че като се върнаха и двамата, имам предвид Руди и Врени, бяха някак напрегнати и променени. Станаха още по-потайни и съвсем се оттеглиха в малкия си свят. Попитах Ерика какво се е случило, а тя се засмя. Каза, че валяло твърде много, че й било писнало да чете романчета, да играе на карти и да стои затворена в хижата.
— И с това приключи всичко?
— Не — каза Андреас, — след няколко дни Руди дойде в стаята ми и каза, че иска нещо да ме пита. Започна да го увърта, а после ме подпиша какво мисля за хомосексуалните връзки. Искаше да знае дали самият аз съм имал подобно преживяване и дали такова нещо би му попречило да спи с момичета. Но май не можах да му помогна кой знае колко. Не искаше да ми каже защо го интересуват тези неща, личеше му, че се смущава, пък и беше малко дрогиран.
— С какво? — попита Фицдуейн.
— Ами, трева или нещо такова. Човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше въпрос за Руди. Често ги смесваше.
— А каква е ролята на Врени в цялата работа? Останах с впечатлението, че тя също е замесена по някакъв начин.
— Може би сте прав — каза Андреас. — Тя най-добре знае какво всъщност е станало. Двамата с Руди бяха много близки и не си издаваха тайните. Тя така и нищо не каза. Това, което знам, е, че в Ленк има няколко човека, към които можете да се обърнете за повече информация. Единият е Оскар.
— Да, знам.
— Добре. Освен него там живее и един много близък приятел на близнаците. На възраст е горе-долу колкото тях. Работи в мандрата като чирак, казва се Феликс Крейн и е добро момче. Аз винаги съм го харесвал.
— Обратен ли е?
— Май е обратен, но не съм съвсем сигурен — каза Андреас. — Нещата някак не се връзват много. Ако е бил Феликс, не виждам смисъла от цялата работа.
— Е, първото сексуално преживяване може да причини доста объркване, а и със сигурност отношенията се променят.
— Вярно е — съгласи се Андреас. Изчерви се отново. Може би от прехода. Стигнаха до лагера. За обяд ядоха юфка, месо със сос и цвекло в офицерската столова. За тях не беше задължително да ядат от тенекиени чинии, но така или иначе храната имаше тенекиен вкус.
Мечката остави чашата си с израз на задоволство. Триста грама вино бяха изчезнали без никакво усилие. Фицдуейн се възхити от това, че той знаеше какво количество е изпил. Всички чаши в Швейцария имаха означение за вместимостта си. В Ирландия обаче, където всичко беше въпрос на късмет, човек никога не можеше да е сигурен колко съдържа една чаша. Две-три чаши вино можеха или да ти замаят главата приятно, или — по-лошият вариант — да те накарат да се нахвърлиш срещу бармана от жажда и отчаяние.
— Май вече не ме следят — каза Фицдуейн — или поне така си мисля.
— Може би така ти се е сторило, възможно е и въобще да не са те проследявали.
— Кой знае? — Фицдуейн бръкна в джоба на якето си, извади една снимка и я подаде на Мечката.
Полицаят сви устни, мустакът му щръкна — май мислеше.
— Говори ли ти нещо? — попита Фицдуейн.
Мечката все още я изучаваше.
— Хубава контрастна снимка на мотоциклет, който взема завоя някъде в планината — вдигна глава и погледна Фицдуейн. — Искаш да проверя регистрационния номер, нали?
Хюго кимна:
— Може да изскочи нещо.
Сервитьорка с издута пазва, облечена в носия, им донесе още вино. Бяха седнали на една маса в ъгъла с лице към входа, така че хем си осигуряваха относително спокойствие, хем можеха да виждат всичко, което става в механата. Не че бяха избрали масата умишлено. Интересно как човек придобива определени навици, особено ако работата му е да наблюдава какво правят другите, помисли си развеселен Фицдуейн.
— Допреди няколкостотин години тук, в Берн, е имало около стотина подобни механи, където са предлагали вино — каза Мечката. — Много от аристократите имали лозя в именията си и си произвеждали собствено вино. Това, наред с военната кариера и правителствената служба, било считано за едно от престижните занимания на висшия ешелон. Но модите се сменят, благородническото съсловие изгубило властта и хората започнали да пият по кръчми и кафенета. Все още има запазени много от старите изби, но тези, които се използват, са вече превърнати в ресторанти и заведения като това. Жалко, една изба има специфична атмосфера — извити тавани, дървени маси, износена с годините вътрешна облицовка, бъчви за вино, някоя и друга пиянска песен и зад бара стои една вдовица.