— А колата?
— Когато я намерили, почти не приличала на кола. Експлозията я свела до съставните й части. Собственикът бил открит по номера на двигателя.
— И това не е била убитата жена.
— Не — каза Мечката. — Собственикът на колата бил изпълнителен директор на една фирма и от ФБР твърдят, че е чист като утринна роса.
— Какво общо има тук ФБР — мислех, че са с ограничени пълномощия.
— Да, но банковият обир е изцяло в тяхната компетентност. Смятат, че с тази кола е извършен обир в Сан Клементе. Убити били шест човека и откраднати над два милиона долара. Един от убитите е от охраната. Преди да го свалят, е успял да рани един от нападателите. ФБР твърдят, че в намереното тяло, освен куршум от пистолета на охраната има и куршум, с какъвто е бил застрелян самият пазач.
— С една дума, като открили, че един от тях е ранен, се породили съмнения и я довършили, така ли?
— Поне така изглежда.
— Колко човека са участвали в банковия обир?
— Трима заедно с убитата жена. Но са имали автомати и явно с удоволствие са ги използвали. Освен човека от охраната, както вече споменах, са били убити още пет човека без очевидна причина. Двама от тях са служители от банката, а останалите били просто клиенти. Не са били въоръжени и са изпълнявали точно указанията на нападателите.
— Мирише ми на терористична акция, а не на банков обир — каза Фицдуейн. — Някой поел ли е отговорността за това?
— Не.
— Какво оръжие са използвали?
— Ловна пушка с отрязана цев и два „Скорпиона“.
— Позната история. Сега разбирам защо шефа ти и Килмара са влезли във връзка. А някой от терористите заловен ли е?
— Разследването стигнало до задънена улица — продължи Мечката, — после на следващата година в Ню Йорк бил задържан и разпитван някакъв мъж, който използвал крадените пари — бил изпълнителен директор от нефтената промишленост. Получил парите при осребряването на чек в една банка в Либия. Банката потвърдила това, но отказала да даде отговор на въпроса откъде са дошли парите. Предполагали само, че може да са от друг американец, посетил страната им.
— И какво мисли за това ФБР?
— Все още нямат окончателен отговор, но официалната версия е, че става въпрос за терористична група, която се финансира от Либия и която явно иска да направи впечатление.
— Винаги съм смятал, че терористите, подкрепяни от Либия, имат достатъчно пари.
— Когато някой преследва пари по този начин, те никога не му стигат — каза Мечката. — Може би не смятат, че Кадафи ще им плати всичко, пък и знаеш ли ги, може да кътат бели пари за черни дни.
— Или има нещо, за което искат да обезпечат достатъчно средства — каза Фицдуейн.
Петнадесета глава
Когато си тръгнаха от механата, навън се беше стъмнило. Средновековният Берн нощем имаше неповторима атмосфера. Слабо осветени улици и странични проходи, потънали в мрак арки, приглушени стъпки, островчета на топлина и светлина от кафенетата — всичко това създаваше илюзия за тайнственост, сякаш времето бе спряло, а понякога, късно нощем, когато по улиците вече не се срещаха хора, в мрака се таеше заплаха.
Поеха по познатия вече маршрут покрай часовниковата кула. Ресторантът на Лорендзини се намираше малко встрани от пресечната точка на „Марктгасе“ и „Амптхаусгасе“. Беше на първия етаж. Вътре ги посрещна глъч и мирис на вкусна италианска храна и вино.
Очите на Мечката светнаха. Приветстваха го като отдавна изгубен син или по-скоро като отдавна изгубен изгладнял син. Прегръдки, поздрави, бърза размяна на реплики на италиански и те се озоваха настанени на една маса, с меню в ръка и с пълни с вино чаши. На Фицдуейн му се стори, че всичко стана буквално за секунди.
— Ох — изпъшка Мечката като разгледа менюто. — Толкова много неща за ядене, а времето ни е ограничено — помисли малко, челото му се набръчка от напрежение какво точно да избере. Накрая се пребори със себе си и поръча доста скромна, дори оскъдна вечеря — antipasto misto allitaliana като ордьовър, pailladre di vitello con broccoli al limone за поддържане на формата и само по половинка литър Chianti за всеки като десерт, а за завършек — кафе.
Фицдуейн бе озадачен:
— Очевидно не си на диета.
— Разбира се, че не съм — през лицето му премина тъга. — Работата е там, че храната в големи количества замъглява разсъдъка, а ние с теб имаме още неща за обмисляне. За какво говорех последно?