— За тероризма и Швейцария — каза Фицдуейн. — Ако не се броят разсъжденията ти по въпроса.
— А, да. Това, което искам да кажа, е, че тук, в Швейцария, пред нас не стои така остро проблемът за тероризма или най-малкото, че няма такива загуби от терористични акции, както например в Щатите. Има един-два инцидента, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.
— Ако съм те разбрал правилно — поде Фицдуейн, — това, което искаш да ми кажеш, е, че тук не само няма терористична дейност, а и когато я има, тя винаги е насочена към някой или нещо извън страната.
Мечката кимна:
— В никакъв случай не искам да прозвучи, като че ли малкото инциденти от такъв характер са всичко, което терористите си позволяват. Не, мисълта ми е друга, според мен Швейцария играе почти същата роля в тероризма като световно явление, каквато има по отношение на банковото дело и световните процеси, с тази разлика, че в случая тя е неумишлена и в голямата си част е дело на чужденци. Говоря за ролята ни на банкер, на главно управление, център за свръзка, посредник и убежище. Поне по отношение на това смятам, че тук се развива обширна терористична дейност. Може би трябва да отделим повече време на детективската работа, а не само на обучението по стрелба, защото в противен случай рано или късно на някой терорист ще му писне да ходи насам-натам и страната ще потъне в кръв.
— А какво ще кажеш за младежкото движение?
— Всеки разочарован младеж става лесна плячка — каза Мечката. — Виждал съм много такива в отдела за наркотици. Но да се твърди, че младежкото движение е терористична групировка в зачатък е вече пресилено. Повечето от децата, които излизат на демонстрации, когато всичко свърши, се връщат в къщи при мама и татко и преди да си легнат, вечерят кротко със семействата си.
Фицдуейн се засмя и Мечката смекчи тона. Поръча piattino di formaggio italiano, пренебрегвайки сирена като „Торгондзола“, „Таледжо“, „фонтина“ и „Бел паезе“.
— Ще ти кажа и друго — продължи той, — лично аз мисля, че малко хора са наясно с това, какво всъщност представлява тероризмът. Повечето си мислят, че това са група фанатици, борещи се заради някакви идеали. Или, другояче казано, каквито и да са методите им, те служат на някаква благородна и чиста кауза, или поне е такава за самите терористи. Това може и да важи за някои от тях, но за мен целта на всички е съвсем ясна и прозаична — пари.
— Тоест, според теб, голяма част от така наречените терористични акции са всъщност чиста проба престъпления единствено за собствена изгода.
— „Единствено“ май е доста силно казано — уточни Мечката. — Аз смятам, че става дума за преплитане на емоциите. Ти, например, имаш ли някаква представа за това колко пари може да си докара един терорист? Това е най-бързият и освободен от данъци начин, по който можеш да спечелиш милиони долари.
— И един от най-опасните.
— Не съм убеден — каза Мечката. — Ако разгледаш списъка на инцидентите, където са замесени пари — пари за каузата — добави саркастично той, — ще се изненадаш колко често терористите минават между капките. След отвличането на Ямани и другите министри от ОПЕК, Карлос е получил премия от два милиона долара от Кадафи, без да се смяташ другите приходи от акцията. Една по-малка терористична група получава по пет милиона годишно от Кадафи, но това е нищо в сравнение с парите, които терористите получават като откупи за отвличания.
И понеже жертвите са смъртно уплашени, почти няма изтичане на информация. Да вземем все пак дейността на НРА — Народната революционна армия на Аржентина. От отвличането на един от директорите на „Фиат“ прибраха един милион долара; два милиона взеха, за да освободят Чарлс Локуд, англичанин, който работел за Акроу Стийл; още три милиона за Джон Р. Томпсън, президент на местния филиал на „Файърстоун Тайърс“; платиха им над четиринадесет милиона за Виктор Самюелсън, директор на „Ексон“. Чуй и това — през 1975 една друга аржентинска терористична група — „Монтонеро“ получила шестдесет милиона в брой, плюс храна и дрехи за още един милион в замяна на двамата сина на Джордж Борн, председател на финансовата групировка „Джордж и Борн“.
— Шейсет милиона долара! — възкликна Фицдуейн.
— Ни повече, ни по-малко — каза Мечката. — Трудно е за вярване. И при това говоря само за случаите, за които знаем. Бог знае колко стотици милиони годишно плащат тайно фирми и богаташи — като откуп или за да се спасят от отвличане, тоест като вид защита.