В кухнята униформеният полицай правеше кафе. Подаде на Мечката една чаша, щедро полята с коняк от запасите на фон Графенлауб. Трябваше малко да поспи, защото иначе нямаше да издържи дълго, мислеше си той.
Униформеният полицай се люлееше на стола си. Работеше отдавна в полицията и преди Мечката да стане детектив, дежуреха с една и съща патрулна кола.
— За какво е цялата работа, Хайни?
Мечката се прозя. Навън се зазоряваше. В апартамента беше топло, но той потръпна. Беше смъртно уморен.
— Май трябва да сложим опашка на нашия ирландец.
Полицаят учудено вдигна вежда:
— Това не ми говори нищо.
— Самият аз не знам кой знае колко.
— А бе защо вие детективите сте винаги толкова потайни?
Мечката се усмихна:
— Нали това ни е работата — да се занимаваме с хорските тайни. Иначе няма да има нужда от нас.
Телефонът иззвъня отново. В кухнята имаше дериват. Полицаят вдигна слушалката и я подаде на Мечката.
— За теб е. Дежурният от управлението иска да говори с теб.
Мечката взе слушалката, изслуша това, което му казаха, после зададе няколко въпроса, усмихна се и затвори.
— Късметлия.
— Ще обясниш ли за какво става дума?
— Имало е свидетел на случката — започна Мечката. — Явно един от гостите на хотела — дипломат на посещение в страната — е видял как е станало всичко от прозореца на стаята си. Казва, че е забелязал как са нападнали Фицдуейн и се опитал да съобщи за това, но не могъл да се разбере с дежурния и затова извикал преводач от посолството и дал показания. Потвърдил е това, което каза ирландецът.
— Мислех, че дипломатите знаят чужди езици.
Мечката се засмя.
— Ако питаш мен, той се е забавил не заради преводача, а защото в стаята му е имало жена. Поне се носи такъв слух в хотела.
— Нечия съпруга? — попита полицаят.
— Не — каза Мечката, — проблемът не е в жената, била е една от местните проститутки.
— Тогава?
— Дипломатът е от Ватикана — каза Мечката, — полски свещеник.
Полицаят се ухили. Столът му беше силно наклонен назад.
— Ей, понякога си харесвам работата.
— Ще паднеш — предупреди го Мечката, но вече беше твърде късно.
Килмара още веднъж прочете телекса от Берн. Погледна навън — сиво небе, проливен дъжд, влажно и студено.
— Мразя месец март — каза той, — а сега започвам да намразвам и април. Къде са слънчевите дни, синьото небе и цветята, които имаше, когато бях млад. Какво съм му направил на април, че се държи така противно?
— Не го приемай като лична обида — каза Гюнтер, — от възрастта е. Колкото повече остаряваш, толкова по-лошо ти се вижда времето. Старите кокали искат слънце и топлина.
— Намерили къде да го искат.
Видеото щракна, лентата бе пренавита.
— Ще го видим ли пак? — попита Гюнтер.
Килмара кимна и погледна към големия висококонтрастен екран. Филмът бе заснет от четирима рейнджъри, на които казаха да гледат на задачата като на упражнение.
Бяха се спуснали с парашути през нощта. Екипирани с кислородни маски и миниатюрни цилиндърчета, прикрепени към костюмите им, бяха скочили от един военен транспортьор на височина седем хиляди метра. Имаха черни управляеми, четириъгълни парашути, но по-голямата част от разстоянието падаха свободно, достигайки скорост от двеста и петдесет километра в час. Носеха черни гумени очила и се ориентираха като сравняваха терена с картите, които бяха изучавали, и видеофилма, направен от самолет предната нощ. Електронни високомери, прикрепени към резервните им парашути, отчитаха спадането на височината. Когато дисплеят отчете триста метра височина, рейнджърите дръпнаха пръстените и парашутите им се отвориха от скоростта.
Така че можеха да се управляват като самолетни крила — можеха да завиват, да спират, да намаляват скоростта с помощта на опашката чрез водещите въжета. Но дори и при тази висока маневреност приземяването на точно определено място бе трудно. Прогнозите за времето предвиждаха слаб вятър по това време на годината, но духаше доста силно и с много усилия и не малко късмет групата успя да се приземи в близост до целта, на едно пусто място. С помощта на екипировката си за нощно виждане рейнджърите стигнаха до училището „Дрейкър“. Направиха две укрития и до сутринта поставиха под наблюдение двата входа на училището.