Озер разтърси глава, сякаш искаше да намести мозъка си.
— Защо?
— Единствената ни надежда, единствената надежда на Аслънд, е да заловим Кавило и да се противопоставим на Сетаганда, докато не ги спрем на прехода на станция Вервейн. Не, чакай малко, трябва да поставим под наш контрол и двете страни на прехода Вервейн-Центъра. Докато не пристигнат подкрепления.
— Какви подкрепления?
— Аслънд, Пол. Те ще разберат заплахата за тях веднага щом Сетаганда започне да действа от позиция на силата. А ако Пол влезе в сражението на страната на Бариар, вместо на Сетаганда, Бариар също може да се включи със свои войски чрез Пол. Сетаганда могат да бъдат спрени, ако всичко се развие в нужната посока. — Но ще могат ли да измъкнат Грегор жив? „Не само един път до победата, а всички пътища…“
— Бариар ще се включат ли?
— О, струва ми се, че да. Вашето контраразузнаване трябва да следи тези неща. Не са ли забелязали рязко повишаване на разузнавателната активност на Бариар в Центъра през последните няколко дни?
— Като стана въпрос за това, да. Интензивността на кодираните им съобщения се е учетворила.
Слава Богу! Може би избавлението беше по-близо, отколкото смееше да се надява.
— Разшифровали ли сте някое от тези съобщения? — небрежно попита Майлс, докато моментът беше подходящ.
— Засега сме разгадали само най-лесната им кодировка.
— Аха. Добре. Впрочем много лошо.
Озер стоеше със скръстени ръце и дъвчеше устната си. Остана така, вглъбен в себе си цяла минута. Майлс с притеснение си спомни съзерцателното изражение, което беше изписано на лицето на адмирала, когато той нареди да го изхвърлят през най-близкия въздушен шлюз преди по-малко от седмица.
— Не — най-накрая проговори Озер. — Благодаря за информацията. Предполагам, че ще ти подаря живота в замяна. Но ние се оттегляме. Това не е битка, която сме в състояние да спечелим. Само някоя заслепена от пропаганда планетарна армия, обезпечена с всичките ресурси на една планета, може да си позволи подобна психоматична саможертва. Предназначението, което съм предвидил за флота си, е да играе ролята на фино тактическо оръдие, а не на някакво си шибано резе от трупове. Аз не съм, както ти го нарече, жертвено агне.
— Не жертвено агне, а острие на атаката.
— Твоето острие виси във въздуха самотно, без нищо на което да е прикрепено. Не!
— Това последната ви дума ли е, сър? — попита Майлс с изтънял глас.
— Да — Озер посегна към предавателя на китката си, за да извика стражите, които стояха навън. — Ефрейтор, тази компания заминава в ареста. Обадете се долу и съобщете за тях.
Часовият отдаде чест през стъклото на вратата, когато Озер прекъсна връзката.
— Но, сър… — Елена се приближи към него с вдигнати умоляващо ръце и светкавично като нападаща змия, тя рязко замахна с китката си и заби хипоспрея във врата на Озер. Той отвори широко очи и яростта оголи зъбите му. Пулсът му удари веднъж, дваж, три пъти… Той се напрегна и посегна да я удари. Ръката му увисна по средата на пътя.
Стражите зад вратата реагираха светкавично на рязкото движение на Озер и извадиха стънерите си. Елена улови ръката на Озер и я целуна признателно. Часовите се отпуснаха. Единият сбута другия с лакът и му каза нещо доста гнусно, ако се съдеше по идиотските им усмивки, но в момента в главата на Майлс беше такава бъркотия, че въобще не му беше до опити да чете по устните.
Озер се олюляваше и дишаше тежко, опитвайки се да се пребори с наркотика. Елена опря едното си рамо плътно до него. Без да изпуска ръката му, тя плъзна своята ръка удобно около кръста му, като го обърна така, че сега стояха с гръб към вратата. Неизменната глупава усмивка, съпътстваща действието на наркотика, се появи на лицето на Озер, след това избледня и най-накрая се закрепи стабилно на него.
— Държеше се така, сякаш съм невъоръжена! — Елена ядосано поклати глава и мушна хипоспрея в джоба на куртката си.
— Сега какво? — отчаяно прошепна Майлс, когато ефрейторът се наведе над шифровата ключалка на вратата.
— Всички сме за ареста, предполагам. Тънг е там — отговори Елена.
— Аа… — „Дявол да го взема, никога няма да успеем.“ Трябва да опита. Майлс се усмихна жизнерадостно на стражите, които тъкмо влизаха, и им помогна да отвържат Метцов, като се стараеше по всякакъв начин да им се пречка и да отвлича вниманието им от необикновено щастливото изражение на Озер. Издебна един момент, когато погледите на стражите бяха отправени в друга посока, и спъна Метцов, който залитна.
— По-добре го хванете от двете страни. Не е много стабилен — каза той на войниците. Самият той не беше твърде стабилен, но все пак успя да задържи вратата, така че стражите и Метцов да тръгнат напред. Майлс тръгна след тях, а Елена, прихванала Озер за кръста, вървеше последна.