— Хайде, мили, ела — чу да припява зад него Елена като жена, която приласкава коте в скута си.
Това беше най-дългата кратка разходка, която Майлс беше правил в живота си. Той поизостана и изръмжа с ъгъла на устата си към Елена:
— Добре, значи всички отиваме в ареста. Там ще заприлича на склад за любимци. После какво?
— Не знам. — Тя прехапа устната си.
— Точно от това се страхувах. Оттук. — Те завиха зад следващия ъгъл.
Единият от стражите погледна през рамо.
— Сър?
— Продължавайте, момчета — извика им Майлс. — Доложете в каютата на адмирала, като затворите този шпионин.
— Тъй вярно, сър.
— Продължавай да вървиш — промълви Майлс. — Продължавай да се усмихваш…
Стъпките на стражите заглъхнаха по коридора.
— А сега накъде? — попита Елена. Озер се препъна. — Безмислено е!
— Каютата на адмирала. Защо не? — Усмивката на Майлс беше застинала като маска на покойник. Спонтанният бунт на Елена му беше осигурил възможността на деня. Вече беше набрал инерция. Нямаше да се спре, докато не успееха да го съкрушат физически. Главата му беше замаяна от неизразимото облекчение от възможността най-сетне да прикове непостоянната, измамна несигурност в едно твърдо ще. „Сега е моментът. Паролата е действие.“
Може би. Ако.
Минаха покрай няколко души от техническата част. Озер клатеше глава в нещо подобно на кимане. Майлс се надяваше това да мине за небрежен отговор на техния поздрав. Във всеки случай никой не се обърна и не извика „Ей“. След две нива и още един завой излязоха в добре познатите коридори на офицерския отсек. Те подминаха капитанската кабина (Господи, ще трябва да се оправя и с Аусън! И то скоро!), дланта на Озер, която Елена притисна към ключалката, им осигури достъпа до помещенията, които Озер беше превърнал в свой флагмански кабинет. Майлс се усети, че сдържа дъха си чак докато вратата се затвори зад тях.
— Сега сме вътре — Елена опря гръб на вратата. — Пак ли ще ни зарежеш?
— Не и този път — мрачно отвърна Майлс. — Може и да си забелязала, че остана един въпрос, който не исках да подлагаме на обсъждане в лазарета.
— Грегор.
— Точно така. В момента Кавило го държи като заложник на флагманския си кораб.
Елена едва не приклекна от изненада.
— Значи смята да го продаде на кетагандците срещу откуп?
— Не. По-лошо, тя смята да се омъжи за него.
Елена сви устни изумена.
— Какво? Майлс, няма начин в главата й да се зароди такава немислима идея, освен ако…
— Освен ако Грегор не е засадил семената сам. В което съм убеден. Освен това ги полива и тори. Това, което не знам, е дали наистина го е имал предвид, или просто е печелел време. Тя много внимаваше да не се срещнем. Познаваш Грегор почти толкова добре колкото и аз. Какво мислиш?
— Трудно ми е да си представя Грегор влюбен до видиотяване. Винаги е бил толкова… тих. Почти… е безполов. В сравнение с… Иван, да речем.
— Не съм убеден, че сравнението е удачно.
— Не е, прав си. Ами, тогава в сравнение с теб.
Майлс се зачуди как точно трябва да разбира това.
— Грегор никога не е имал много възможности, когато бяхме по-млади. Имам предвид, никакво уединение. С цялата тази охрана и сигурността… Това… може да създаде някои затруднения на един мъж, освен ако не си пада малко ексхибиционист.
Ръката й описа движение, сякаш се плъзгаше по гладката съвършена кожа на Грегор.
— Той не беше такъв.
— Естествено. Кавило сигурно полага старание да се представи само откъм най-привлекателната си страна.
Елена замислено прокара език по устните си.
— Хубава ли е?
— Да, ако случайно харесваш кръвожадни блондинки с мания за величие. Предполагам, че може да се представи и в по-добра светлина, когато ще е трудно да й се устои. — Той стисна ръката си. Все още усещаше спомена за допира на косата на Кавило като сърбеж на дланта си. Той я отри в шева на панталона си.
Елена лекичко се оживи.
— А, ти не я харесваш.
Майлс вдигна глава и се загледа в лицето на Елена — лице на валкирия.
— Прекалено е дребна за мен.
Елена се засмя.
— Това вече го вярвам. — Тя отведе Озер до един стол и го настани в него. — Скоро ще трябва да го завържем. Или да измислим нещо друго.
Сигналът на комуникационното устройство избръмча. Майлс отиде до бюрото на Озер, за да отговори.
— Да? — каза той с възможно най-спокойния си и отегчен глас.
— Тук е ефрейтор Медис, сър. Затворихме агента на Вервейн в девета килия.