— Добре.
Майлс въздъхна и изтощен се опря на лактите си на празната конферентна маса.
— Знаеш ли, планетарни патриоти като бариарците и като нас, грешат. Нашето офицерство смята, че наемниците нямат чест, защото могат да бъдат купени и продадени. Но честта е лукс, който може да си позволи само свободният човек. Един добър имперски офицер като мен не е задължен към честта, той е само ограничен. Колко от тези честни и достойни хора току-що изпратих на смърт с лъжа? Странна игра.
— Сега би ли променил нещо?
— Всичко и нищо. Бих сипал лъжи и с двойно по-голяма бързина, ако се наложи.
— Ти наистина говориш два пъти по-бързо с бетианския си акцент.
— Ти разбираш. Правилно ли постъпвам? Провалът автоматически означава грешка. — „Не само една пътека към бедствието, а всички пътища…“
— Естествено — тя вдигна вежди.
Майлс сви устните си.
— Значи ти, моята бариарска дама, която мрази Бариар, си единственият човек в Центъра, когото мога честно да пожертвам.
Тя наведе глава, за да осмисли казаното от Майлс.
— Благодаря ти, милорд. — На излизане тя докосна върха на главата му с ръка.
Побиха го тръпки.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Майлс се върна в каютата на Озер и се зае с внимателното проучване на архива му. Опитваше се да запомни всяка промяна в оборудването и личния състав, направена след като се беше оттеглил от командването и да осмисли картината на събитията в Центъра — такава, каквато я описваха разузнавателните данни на Дендарии и Аслънд. Някой му донесе сандвич и кафе, които погълна, без да усети вкуса им. Кафето вече не го ободряваше, въпреки че все още работеше с почти непоносимо напрежение.
„Веднага щом напуснем дока, ще се строполя в леглото на Озер.“ Най-добре щеше да е да прекара по-голямата част от трийсет и шест часовия път в сън, иначе при пристигането им пасивите далече щяха да надхвърлят актива, с който можеше да се похвали. А тогава щеше да му се наложи да се разправя с Кавило.
Да не говорим за сетагандците. Майлс разгледа проблемите, свързани с историческата трикрака раса на Сетаганда между развитието на въоръжението и тактическите въпроси.
Метателните оръжия за близък бой в космоса отдавна бяха изместени от масовото навлизане в употреба на защитните щитове и лазерите. Защитните щитове, проектирани да предпазват движещите се с нормална скорост кораби от космически отломки, отминаваха ракетите, без дори да ги забележат. Лазерните оръжия на свой ред бяха станали безполезни при появата на „Мечопоглъщача“ — бетианска защитна система, която използваше огъня на противника за свой собствен енергиен източник, подобно на плазменото огледало, разработено по време на поколението на родителите на Майлс и обещаващо същия ефект при плазмените оръжия, които имаха по-малък обсег на действие. Следващото десетилетие сигурно щеше да види снемането от въоръжение и на плазмените бойни средства.
През последните две години най-многообещаващи за близък бой в космоса бяха така наречените гравитационни пики — модифицирани оръжия, създадени на базата на последните постижения в лъчевите технологии, които действаха на принципа на имплозията. Многобройните разработки на защитни щитове от силово поле, генерирано от изкуствена гравитация, си приличаха само в едно — всички бяха еднакво ненадеждни в осигуряването на защита от гравитационните пики. Там, където гравитационният лъч влезеше в съприкосновение със силовото поле, оставаше само неразбория от грозни отпадъци. Ефектът му върху човешкото тяло можеше да се опише само с една-единствена дума — ужас.
Но от гледна точка на скоростите и разстоянията в космоса периметърът на действие на всмукващия енергията ефект на имплозията беше влудяващо ограничен — едва дванайсет километра. Сега, по време на боя, корабите трябваше да забавят скоростта си, да се приближават един до друг и да маневрират почти счепкани в смъртоносна схватка. Като се вземеше предвид и малкия мащаб на космическите преходи, изглеждаше сякаш сраженията отново щяха да придобият интимната атмосфера на единоборството, ако не съществуваше тактическото съображение, че прекалено сбитите бойни формирования неизменно подтикваха противника към прилагането на „слънчевата зидария“, както наричаха масираните ядрени атаки. Кръгът се затваряше. Отново и отново. Появиха се намеци, че непосредственото разрушаване на корпуса и вземането на вражеските кораби на абордаж може отново да се наложи като най-практична и лесно приложима тактика. Във всеки случай, поне докато от „работилниците на дявола“ — оръжейните заводи — не пристигнеше следващата изненада. Майлс често се улавяше, че изпитва копнеж по добрите стари времена, когато, по времето на поколението на дядо му, хората са можели да се избиват един друг на разстояние от цели петдесет хиляди километра. Просто ярки искрички, нищо повече!