— Дръж го под око, Бел. Не искам да ни преследват — нареди по предавателя Майлс.
Торн, който дежуреше в залата за тактически операции на „Ариел“, отвърна:
— Мога да го взривя още сега, ако искаш.
— Почакай малко. Тук долу още далеч не сме приключили.
„Сега Господ да ни е на помощ.“
Кавило припряно си слагаше шлема. Стреснатите й войници я бяха оградили с жива верига. Толкова добре подготвени, а няма по кого да стрелят. Нека се поуспокоят за минутка — достатъчно, за да избегнат рефлективните залпове.
Майлс се извърна и огледа собствените си войници, също в космическа екипировка, шестима на брой, и затвори шлема си. Не че броят имаше някакво значение. Милионна армия с ядрено въоръжение или един човек с тояга — и едното и другото щяха да са достатъчни, когато целта е един невъоръжен заложник. Умаляването на размерите на реалния конфликт не беше довело до промяна в неговата същност, опечален си даде сметка Майлс. Кашата, която можеше да забърка, и евентуалният му провал все още бяха толкова вероятни и можеха да бъдат толкова големи, колкото и преди. Основната разлика беше плазменото му оръдие, насочено надолу по коридора. Той кимна на Елена, която обслужваше мощното оръжие. Обичайното поле за приложението на тази играчка не бяха затворените пространства, но тя щеше да разреши проблема с космическата екипировка, ако Кавило се решеше да нападне. И щеше да отнесе половината корпус на кораба. Според теоретичните пресмятания на Майлс, ако противниците им се спуснеха в безразсъдна атака, на това разстояние биха могли да елиминират един от петимата войници на Кавило, преди да се стигне до ръкопашен бой.
— Тръгваме — Майлс предупреди хората си по командния си канал. — Отигравали сме всичко. Не забравяйте тренировките. — Той натисна друг бутон. Двете бронирани крила на огнеупорната врата, която разделяше неговата група от хората на Кавило, се плъзнаха встрани. Не внезапно, а бавно, със скорост, която трябваше да внуши чувството на ужас у противниците.
Излъчване на пълна мощност по всички канали плюс високоговорители. За плана на Майлс беше от жизненоважно значение първата дума да е негова.
— Кавило! — изкрещя той. — Дезактивирай оръжията си и не мърдай или ще превърна Грегор в атоми!
Благословен да е прекрасният език на тялото. Невероятно е колко изразителна може да бъде празната лъскава повърхност на космическата екипировка. Най-мъничката фигура остана зашеметена на мястото си с разтворени ръце. Лишена от дар слово. Лишена за една скъпоценна секунда от реакции. Разбира се, защото Майлс току-що беше откраднал собствените й встъпителни думи. „Ще трябва да си намислиш ново начало, любима?“ Отчаян номер. Майлс беше решил, че проблемът със заложника не може да бъде решен по логичен път, следователно единственото, което можеше да направи, беше да го превърне в проблем на Кавило.
Е, във всеки случай, поне втората част от заповедта му — „не мърдай“, постигна своето. Но не смееше да остави равния резултат непроменен.
— Хвърли оръжието, Кавило! Необходимо е само леко потрепване, за да те превърна от имперска годеница в нещо, към което никой няма да прояви интерес. А след това и в едното нищо. А ти наистина ме караш да се напрягам.
— Каза, че бил безобиден — изсъска към Грегор Кавило.
— Лекарствата му трябва да са се изчерпали в по-голяма степен, отколкото предполагах — отвърна Грегор. Изглеждаше загрижен. — Не. Виж! Той блъфира! Ще ти докажа.
Грегор тръгна с разтворени ръце право срещу плазменото оръдие. Челюстта на Майлс увисна зад визьора на шлема му. „Грегор, Грегор, Грегор…!“
Грегор не отместваше втренчения си поглед от визьора на Елена. Крачките му нито за миг не ускориха темпото си, нито се поколебаха. Спря едва когато гърдите му се опряха в увенчания от мушката край на дулото на оръдието. Моментът прикова вниманието на всички с невероятната си драматичност. Майлс беше така погълнат от драматичния ефект, че му отне цяла вечност да помръдне пръста си с няколко незначителни сантиметра и да натисне контролния бутон на дистанционното си управление, който затваряше огнеупорната врата.
Бронираният щит на вратата не беше програмиран да се затваря бавно. Той се затръшна по-бързо, отколкото можеше да се проследи с поглед. От другата страна се чуха кратки изстрели на плазмени оръжия, викове, гласът на Кавило, която изкрещя на един от хората си тъкмо навреме, за да го предпази от фаталната грешка да изстреля мина по стената на затворена камера, която самият той в момента обитава. След това тишина.