Майлс беше твърдо убеден, че чрез мониторите си е станал свидетел на превръщането на Озер и неговите офицери в радиоактивна прах. Дали и Кавило, и Метцов са били на борда на онази совалка? Каква ирония! След всичко, което Кавило направи за Сетаганда, да умре от техните ръце. Въпреки че, и това се споделяше от всички, иронията щеше да бъде не по-малка, ако беше умряла от ръцете на Вервейн, Рейнджърите на Рандал, Аслънд, Бариар или който и да е друг от множеството, попаднало в мрежите на нейните измами, през кратката й, но взривна кариера. Краят й би бил елегантен и удобен, ако беше действителен. Майлс не искаше да мисли за последните й свирепи забележки към него като за натежала от силата на пророчеството предсмъртна клетва. Метцов беше човекът, от когото трябваше да се страхува преди всичко. Трябваше, но не беше така. Той се разтрепери от побилите го тръпки и накара един войник от охраната да го придружи до каютата му.
По пътя се сблъска с ранените, които совалките прехвърляха в лечебницата на „Триумф“. Корабът беше останал в групата на резервите, доколкото изобщо имаше резерви, и не беше получил удари, които защитните му полета да не могат да отразят, но далеч не всички кораби от флотилията можеха да се похвалят с такъв късмет. Обикновено съотношението между процентите в списъците на жертвите при космическите битки беше обратно на статистиката при сухопътните сражения: броят на загиналите далеч надхвърляше броя на ранените, въпреки че ако при някакво щастливо стечение на обстоятелствата изкуствената жизнена среда се запазеше невредима, войниците можеха да оцелеят и след нараняванията си. Майлс промени посоката си и неуверено последва процесията. Каква ли полза щеше да има от него в лечебницата?
Медиците, които разпределяха ранените, не бяха определили „Триумф“ за леките случаи. Колоната водеха три случая на ужасни изгаряния и тежко нараняване в главата, които бяха поети бързо от възбудения персонал на лечебницата. Малцината, които бяха в съзнание, чакаха реда си смълчани, приковани за носилките. Погледите им бяха замъглени от болката и болкоуспокояващите лекарства.
Майлс се опита да подкрепи всеки един с по няколко думи. Някои от тях неразбиращо гледаха в празното пространство, други бяха признателни: при тях той се задържа за по-дълго, подкрепяйки ги с всичко, което беше по силите му. След това се отдръпна и за няколко минути остана занемял до вратата. Заливаха го познатите ужасяващи миризми на корабна лечебница след сражение: дезинфектанти и кръв, обгорена плът, урина… докато не осъзна, че от него няма никаква полза тук. Изтощението му го размекваше, чувстваше главата си празна и всеки момент щеше да се разплаче. Той се отлепи от стената и излезе с натежали крака. Легло! Ако присъствието му в командната зала се окажеше чак толкова необходимо, щяха да го намерят.
Добра се до каютата на Озер и набра кода на ключалката. Сега, след като я беше наследил, май трябваше да смени цифрите. Той въздъхна и влезе. В момента, в който пристъпи в каютата, Майлс осъзна два злополучни факта. Първо, въпреки че при влизането си в лечебницата беше освободил войника от охраната, после беше забравил да го повика обратно: и второ, не беше сам. Вратата се затвори зад него, преди да успее да отскочи в коридора.
Тъмночервеният нюанс, който имаше физиономията на Метцов, задържа погледа на Майлс с по-голям успех дори от сребристите проблясъци на дулото на невроразрушителя в ръката на генерала.
Метцов се бе сдобил с пълен комплект от сивата униформа на Дендарии, макар и с няколко номера по-малка. Командващ Кавило, която стоеше зад него, беше облечена в същата униформа, но с няколко номера по-голяма. Метцов изглеждаше огромен и разярен. Кавило изглеждаше… странно. По някакъв чудноват начин тя като че ли се забавляваше. Вратът й беше покрит със синини. Не носеше оръжие.
— Падна ми! — тържествуващо прошепна Метцов. — Най-после! — С широка усмивка, която откриваше и сливиците му, той се приближи постепенно към Майлс и стисна врата му с огромната си лапа. Майлс се почувства забоден за стената като пеперуда в хербарий. Метцов пусна невроразрушителя, който изтрополи по пода и хвана с другата си ръка врата на Майлс. Нямаше намерение да го чупи, просто го стисна.
— Никога няма да се измъкнете… — успя да изхърка Майлс. Усещаше как трахеята му започва да хруска, да се смачква, достъпа на кръв до главата му беше прекъснат и той чувстваше, че в черепа му всеки момент ще избухне мрака. Нямаше начин да разубеди Метиов с приказки…
Кавило се плъзна напред ловко, безшумно и незабележимо като котка, вдигна изтърваното оръжие и се отдръпна назад.