— Бих казал, че това е малка утеха, ако… хм… си позволите да замръзнете, младши лейтенант. — Тежкият сарказъм на Метцов стържеше по нервите на Майлс. Човекът все още си въобразяваше, че печели.
Луд.
Майлс вече чувстваше особена топлина в голите си ходила. Миглите му бяха покрити с лед. Настигаше останалите — вече премръзнали до смърт — бързо, без съмнение в резултат на по-малкото си тегло. Тялото му се покриваше с пурпурно-синкави петна.
Покритата със сняг база беше толкова тиха. Почти можеше да долови шумоленето на отделните снежинки, които се носеха по заледения горен слой на снега. Почти можеше да чуе треперенето на костите на всеки един от мъжете около себе си и да различи плиткото уплашено дишане на новобранците. Времето се точеше, сякаш нямаше край.
Би могъл да заплаши Метцов. Да разчупи самодоволството му с тъмни намеци за Комар. „Истината ще излезе наяве…“ Би могъл да се позове на ранга и поста на баща си. Би могъл… По дяволите! Метцов трябваше да разбере, че е отишъл твърде надалеч, независимо колко беше обезумял. Неговият блъф с прегледа на дисциплината се беше провалил и сега Метцов се придържаше към него, защитавайки авторитета си безсърдечно, и както изглежда, до смърт. „Може да бъде опасен по особен начин, ако истински го заплашиш…“ През садизма му беше трудно да се види скрития отдолу страх. Но той трябваше да е там отдолу… Подтикването не беше успяло. Метцов беше буквално окаменял от упорство. А дали нямаше да успее да го подлъже…?
— Но само помислете, сър — Майлс започна със запъване, но думите му прозвучаха убедително. — Какви ще са вашите предимства, ако спрете дотук. Сега имате явни доказателства за метежнически, ъ-ъ… заговор. Можете да ни арестувате и да ни хвърлите в затвора. Това е по-добро отмъщение, тъй като не губите нищо. Аз губя кариерата си, ще бъда позорно уволнен и вероятно хвърлен в затвора — смятате ли, че не бих предпочел да умра? Военното контраразузнаване ще се погрижи за останалото вместо вас. Получавате всичко.
Беше налапал стръвта. Майлс го виждаше в червеникавия блясък, който избледня от присвитите му очи, в лекото привеждане на досега неумолимо изправената глава. Не биваше отново да подтиква Метцов към собственото му безумие. Трябваше да установи границата и да не я пристъпва. „Да чака…“
Метцов приближи. Тялото му се извисяваше в полумрака, увенчано от ореола на собствения му дъх.
Гласът му се сниши, така че да го чуе единствено Майлс.
— Мекушав отговор, типичен за Воркосиган. Баща ти прояви мекушавост с комарианската измет. За нея заплатихме с живот. Военен съд за малкото момченце на адмирала, това може да затрие и по-големи светци от содомит като теб, а?
Майлс преглътна замръзналата си слюнка. „Тези, които не познават своята история, мярна се в главата му, са обречени непрестанно да се месят в нея.“
Уви, по всичко изглеждаше, че така е и с онези, които я познаваха.
— Запечатайте проклетия разлив на фетин — прошепна дрезгаво той — и ще разберете.
— Всички сте арестувани — внезапно изрева Метцов и раменете му се прегърбиха, — обличайте се.
Останалите изглеждаха замаяни от облекчение. След един последен изпълнен с несигурност поглед към невроразрушителите те се спуснаха към дрехите си и започнаха да ги надяват с отчайващо несръчни премръзнали ръце. Но Майлс беше видял края още преди шейсет секунди в очите на Метцов. Това му напомни за една от дефинициите на баща му. „Оръжието е устройство, което служи за промяна на вражеското съзнание.“ Съзнанието беше първото и последното бойно поле. Това между двете беше просто врява.
Когато Майлс се появи гол на централната сцена и прикова вниманието върху себе си, лейтенант Яски се възползва от възможността да се измъкне тихо в административната сграда, от където проведе няколко отчаяни телефонни разговора. В резултат на това командващият новобранците, военният лекар и първият заместник на Метцов пристигнаха, решени да убедят, а може би и да успокоят или обуздаят Метцов. Но дотогава Майлс, Бон и техниците бяха вече облечени и маршируваха, препъвайки се, към затворническия бункер под зорките очи на невроразрушителите.
— Трябва ли д-да т-ти благодаря за това? — обърна се Бон към Майлс. Зъбите му тракаха. Краката и ръцете им се полюшваха като парализирани чуканчета. Той се облегна на Майлс, а Майлс увисна на него и двамата продължиха заедно, препъвайки се.
Като на умряло Майлс изграчи през вкочанените си устни:
— Получихме това, което искахме, а? Ще запечата фетина на място, преди вятърът да промени посоката си на сутринта. Никой няма да умре. На никой няма да му се пресекат яйцата. Спечелихме. Така мисля.