Сега, като гледаше лицето на Илиян, Майлс си помисли, че най-после като че ли му се удава да улови разликата между „ядосан“ и „бесен от яд“.
Илиян приключи с инспекцията си, поклати глава и изпъшка:
— Чудесно. Просто чудесно.
Майлс си прочисти гърлото.
— Аз наистина… наистина ли съм арестуван, сър?
— Това е, което трябва да реши тази среща — въздъхна Илиян и се облегна в стола си. — На крак съм от два след полунощ заради тази лудория. Слуховете са плъзнали навсякъде из Службите. Видеофонната мрежа едва смогва да ги разпространи. Фактите изглежда се видоизменят на всеки четирийсет минути, като бактерии. Надали би могъл да си избереш по-малко публичен начин за собственото си саморазрушение, а? Какво… Да речем опит за покушение над императора с джобно ножче и по време на парада по случай рождения му ден или пък, да кажем, да изнасилиш овца на Големия площад през пиковите часове?
Сарказмът се стопи и отстъпи място на истинска болка.
— Той хранеше такива надежди за теб. Как можеш да го предаваш по този начин?
Нямаше нужда да пита кой е „той“. „Воркосиган.“
— Аз не… не мисля, че съм го предал, сър. Не знам.
На компютърната конзола на Илиян премигна светлинка. Той изпусна дъха си и като погледна остро към Майлс, натисна едно копче. Втората врата към кабинета, скрита в стената вдясно от бюрото му, се плъзна безшумно и двама мъже в парадни униформи бързо пристъпиха.
Министър-председателят адмирал граф Арал Воркосиган носеше униформата си така естествено, както животното носи своята кожа. Беше не по-висок от среден на ръст, набит, с посивяла коса и широка челюст. Тялото му беше покрито с белези. Приличаше на гангстер и при все това имаше най-проницателните очи, които Майлс беше виждал някога. Придружаваше го адютантът му, висок рус лейтенант на име Жол. Майлс се беше запознал с Жол по време на последния си домашен отпуск. Това беше идеалният офицер. Смел и блестящ. Беше служил в космоса, награден за проявена смелост и бързи реакции при някакъв ужасен инцидент на борда, преминал през Главния щаб по време на възстановяването си от получените наранявания и бързо издигнат като личен военен секретар от министър-председателя, който имаше набито око за изгряващи таланти. При великолепието му челюстта ти увисваше до ботушите. При този външен вид трябваше да снима рекламни клипове за донаборници. Майлс въздишаше от безнадеждна ревност всеки път, когато го мернеше.
— Благодаря, Жол — измърмори на адютанта си граф Воркосиган, щом очите му намериха Майлс. — Ще се видим в кабинета.
— Да, сър. — Освободен по този начин, Жол пристъпи обратно през вратата. На излизане хвърли разтревожен поглед през рамо към Майлс и началника си. Вратата отново изсъска и се плъзна на мястото си.
Илиян все още не освобождаваше копчето на бюрото си.
— Официално ли си тук? — попита той граф Воркосиган.
— Не.
Илиян изключи нещо — устройство за запис, досети се Майлс.
— Много добре — тонът му беше наситен съмнение.
Майлс поздрави баща си по устава. Баща му пренебрегна този поздрав и го прегърна сериозно, без да каже и дума, после седна на единствения свободен стол в стаята и кръстоса ръце и крака.
— Продължавай, Саймън.
Илиян, когото бяха прекъснали по средата на нещо, което по преценка на Майлс той беше замислил като истинска класическа поема, прехапа устната си разочаровано.
— Слуховете настрана — обърна се той към Майлс, — какво наистина се случи снощи на онзи проклет остров?
По възможно най-безпристрастния и сбит начин, на който беше способен, Майлс описа събитията от предишната нощ, като започна с разлива на фетин и завърши със своя арест (задържане), кое точно — щеше да бъде решено от Имперска сигурност. По време на цялата рецитация баща му не каза нищо, само разсеяно въртеше химикалката си в ръка, почукваше се по коляното и пак го завърташе. Отново и отново.
Когато Майлс свърши, настъпи тишина. Химикалката докарваше Майлс до умопомрачение. Искаше му се баща му да беше оставил настрана шибаното нещо или да го беше изпуснал, или каквото и да е.