Някога Пол-6 просто маркирал точката за извършване на скок — не бил нищо повече от спирка за аварийно кацане и връзка за прехвърляне на комуникациите. Още не бил решен проблемът с получаването на съобщения през преходите, освен чрез физическото им пренасяне на борда на кораб, извършващ скокове през съответния преход. В най-развитите райони комуникационни кораби извършвали скокове на всеки час или дори по-често, за да излъчват по един откос от плътен сноп лъчи, които пътували със скоростта на светлината до следващата точка за скок в този район от териториалния космос, там съобщенията били улавяни, пренасяни през следващия преход от друг кораб и препредавани последователно. Това бил възможно най-бързият начин за осигуряване на информационен поток. В по-малко развитите райони човек просто е трябвало да чака — понякога със седмици или месеци — да мине кораб и да се надява, че няма да забравят да му пуснат пощата.
Сега Пол-6 не само отбелязваше местоположението на прехода, а открито го охраняваше. Унгари не скри въодушевлението си, когато разпозна и преброи корабите от военния флот на Пол, струпани около новата конструкция. Те бяха успели да се приближат към дока по спираловидна траектория, която им позволяваше да огледат от всички страни както станцията, така и движението около нея.
„Основната ти работа тук, бе казал Унгари на Майлс, ще бъде да намираш на всеки, който ни наблюдава, нещо по-интригуващо за наблюдение от мен. Обикаляй. Не вярвам да ти е нужно кой знае какво усилие, за да биеш на очи. Действай според новата си самоличност — с малко късмет би могъл дори да установиш и някой друг контакт, който да си заслужава по-нататъшно проучване. Съмнявам се обаче, че веднага ще попаднеш на нещо много ценно. Тези работи не стават така лесно.“
И така, Майлс отвори кутията с мострите върху леглото си, за да ги провери още веднъж. „Просто пътуващ търговец, ето какво съм.“ Дузина ръчни оръжия със свалени енергийни пълнители му отвърнаха със злокобен блясък. В поредица видеодискове бяха представени по-големите и по-интригуващи оръжейни системи. Други още по-интригуващи, дори можеше да се каже „запленяващи“, миниатюрни дискове кротуваха скрити в сакото на Майлс. „Смърт. Приемам и поръчки за доставка на едро.“ Майлс се срещна със своя телохранител при страничния шлюз. Защо, за Бога, Илиян беше натоварил сержант Овъркил с тази мисия? По същата причина, поради която го беше изпратил и на остров Кирил — защото, без съмнение, му имаха доверие. Но на Майлс му пречеше това, че трябваше да работи с този, който го беше арестувал навремето. Какво Овъролт беше разбрал за Майлс досега? За щастие големият мъжага беше от мълчаливите.
Овъролт беше облечен също така непринудено и еклектично, както и Майлс, макар и с ботуши вместо сандали. Изглеждаше точно като нечий телохранител, който се опитва да мине за турист. Точно от онзи тип хора, които Виктор Рота — само между другото търговец на оръжие — би било логично да наеме. „Функционален и декоративен. Разрязва, нарязва, накълцва…“ Всеки от тях биеше на очи сам по себе си. А двамата заедно… Е, Унгари беше прав. Нямаше защо да се тревожат, че ще останат незабелязани.
Майлс вървеше пръв през ръкава, който свързваше доковете със станцията. Ръкавът фуниеобразно премина в митническа зона, където кутията с мострите и самоличността на Майлс бяха щателно проверени, а Овъролт трябваше да представи разрешително за своя стънер. Оттам те имаха свободен достъп до всички съоръжения за прекачване, с изключение на някакви охранявани коридори, водещи към своего рода милитаризирани зони. Унгари бе дал ясно да се разбере, че те бяха негова работа, не на Майлс.
Майлс бе дошъл точно навреме за първата си среща и сега се разхождаше бавно, наслаждавайки се на усещането да бъде на космическа станция. Мястото не беше така успокояващо като Бета колония, но безспорно тук той се движеше в крак с основната тенденция в галактичната технокултура. Съвсем различно от бедния, полуизостанал Бариар. От крехката изкуствена среда се носеше специфичен полъх на опасност — полъх, който би прераснал мигновено в клаустрофобично бедствие в случай на внезапна аварийна промяна в поддържаното налягане. Централната зала, опасана от магазини, жилищни помещения и заведения за хранене, беше най-често използваният ориентир при определяне на срещи.
В другия край на залата, точно срещу Майлс, бездействаше едно ексцентрично трио. Голям мъжага, облечен в свободни дрехи, чудесни за носене на скрито оръжие, оглеждаше мястото с безпокойство. Без съмнение, събрат по професия на сержант Овъркил. Всеки от двамата забеляза другия, размениха си смразяващи погледи, след което старателно се отбягваха. Охраняваният беше безличен човечец, който бледнееше, почти незабележим, край жената с него. Тя беше дребна, но удивително темпераментна. Платиненорусата й коса, подстригана ниско, и крехката й фигура я правеха чудновата като малка фея. Черният й костюм беше сякаш облян в електрически искри, струящи по кожата й като вода. Черните обувки с тънки токчета напразно я повдигаха с няколко сантиметра. Устните й, оцветени в кървавочервено, хармонираха с трептящия шарф, който се извиваше покрай алабастровите ключици, за да се спусне на дипли от раменете надолу и оформи като в рамка оголения й гръб. Тя изглеждаше… скъпо.