Горилата с палката огледа Овъролт, поклати глава и като го прекрачи, тръгна към Майлс. Замаяният извади своята палка, стовари я върху купчината на пода, там, където трябваше да е главата и последва първия, без да поглежда назад. Явно, никой не искаше да си хвърля парите за Овъролт.
— Ще има десет процента доплащане за оказване на съпротива по време на арест — студено отбеляза горилата говорител. Гледаше към Майлс, който лежеше в краката му. Майлс се взря нагоре. Пред очите му се извисяваха лъскавите колони на ботушите. Шоковата палка се спусна като при удар със стик.
При третото проблясване на палката Майлс започна да крещи. На седмото припадна.
Дойде в съзнание съвсем скоро. Все още се влачеше по пода между двамата униформени мъже. Трепереше неконтролируемо. Дишането му беше някак си нарушено — нередовни повърхностни вдишвания, които го караха да се задъхва от липсата на достатъчно кислород. През нервната му система пулсираха болезнени вълни, сякаш го пробождаха карфици. Впечатленията му представляваха калейдоскоп от асансьорни шахти и коридори. И още коридори — голи и функционални. Най-накрая спряха. Когато горилите го пуснаха, Майлс падна на колене и лакти върху студения под.
Някакъв офицер от държавна сигурност надзърна към него иззад конзолата на компютъра си. Една ръка сграбчи Майлс за косата и го издърпа назад. Червеното примигване на очния сканер го ослепи за миг. Очите му бяха необикновено чувствителни към светлина. Треперещите му ръце бяха притиснати силно към плаката на някаква апаратура за идентификация. Пуснаха го и той се срина обратно. Джобовете му бяха опразнени: стънер, документи, билети, пари — всичко беше изсипано накуп в найлонов илик. Майлс издаде глух писък, когато и бялото му яке, заедно с всичките си полезни тайни, също беше натъпкано в плика. Ключалката на плика беше заключена с отпечатъка от собствения му палец, който притиснаха към нея.
Офицерът на ареста проточи врат.
— Иска ли да се откупи?
Главата на Майлс отново беше издърпана назад.
— Ъъх… — изхърка в отговор той.
— Каза, че иска — услужливо се намеси единият от тези, които го бяха арестували.
Офицерът от ареста поклати глава.
— Ще трябва да изчакате, докато попремине шокът. Струва ми се, момчета, че сте се престарали. Та той е само един дребен нещастник.
— Да, ама с него имаше един едър тип, дето ни създаде неприятности. Дребният мутант май беше шефът, тъй че решихме, че е редно да плати и за двамата.
— Така бива — отстъпи офицерът на ареста. — Е, ще отнеме малко време. Хвърлете го в „отрезвителя“, докато спре да трепери.
— Сигурен ли си, че това е добра идея? На момчетата може да им се прииска да си поиграят, какъвто е странен на вид. Все още може да си плати откупа.
— Хм — офицерът огледа Майлс преценяващо. — Тогава го оставете в чакалнята с техниците от Марда. Те са тиха компания. Ще го оставят на мира. А и скоро потеглят.
Отново го повлякоха. Краката му изобщо не му се подчиняваха, само потрепваха спазматично. Изглежда скобите на краката му имаха някакъв усилващ ефект върху шоковите палки, които използваха тук, или причината беше в комбинацията им с действието на „мухоловката“. Пред погледа му, като на сън, премина дълго помещение, приличащо на казармена спалня, с редици от койки, наредени покрай стените. Без излишна грубост горилите го метнаха на една празна койка в по-малко населения край на стаята. По-старшият от тях направи някакъв бегъл опит да го изправи, хвърли едно одеяло върху тялото му, все още разтърсвано от неконтролируеми конвулсии, а след това го оставиха.
Измина малко време, без никой да отвлича вниманието му от пълното наслаждение и признателност от новия ред, в който протичаха физическите му усещания. Майлс беше решил, че е изпробвал всяка от агониите в каталога, но шоковите палки на горилите бяха открили нерви, синапси и ганглии, каквито никога не беше предполагал, че притежава. Не беше болка, върху която да концентрира вниманието си. Беше практически всеобхващащо чувство. Но като че ли отслабваше… Само ако тялото му можеше да спре с тези почти епилиптични пристъпи, които го изтощаваха…
Пред погледа му затрептя лице. Познато лице.
— Грегор! Да се радвам ли, че те виждам? — почти неразбираемо измърмори в празното Майлс. Ръцете му се изстреляха напред и уловиха ризата на Грегор — избеляла синя затворническа униформа. — Какво правиш тук, по дяволите!
— Това е дълга история.
— Ох! Ох! — Майлс с мъка се изправи на лакът и обезумял се огледа наоколо за убийци, халюцинации — сам не знаеше за какво. — Господи! Къде е…