— Не мога да се оправя с шибания колан! — каза Майлс. Краищата на колана се тресяха в ръцете му.
Грегор пристегна панталона и нави въздългите крачоли.
— Трябват ти документите му, иначе няма да получиш храна и няма да отчиташ изработеното си — изсъска Грегор и артистично се облегна на леглото в небрежна поза.
Майлс провери джоба и откри стандартна компютърна карта.
— Добре — той застана до Грегор широко усмихнат. — Всеки момент ще припадна.
— Недей. Ще привлечеш внимание — ръката на Грегор се сключи около лакътя на Майлс.
Те прекосиха стаята и се присламчиха към тътрещата се, мърмореща синя редица. Един сънен на вид надзирател ги проверяваше на вратата, като преглеждаше документите им със сканер.
— …двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Това е. Водете ги. — Бяха предадени на друга група надзиратели, които не носеха униформите на Консорциума, а бяха облечени в някакви невзрачни ливреи в златисто и черно. Майлс държеше главата си сведена, докато ги подкарваха навън от ареста. Единствено ръката на Грегор го задържаше на крака. Минаха през някакъв коридор, после през друг, надолу с асансьора (Майлс едва не повърна по време на спускането) и през още един коридор. „Ами ако тази проклета карта има локатор?“ — внезапно се сети Майлс. При спускането със следващия асансьор той я пусна. Мъничката карта потрепна в далечината — тихичко и незабележимо. Товарен док, люк, кратката безтегловност в ръкава, свързан с кораба, и вече бяха на борда. „Къде си, сержант Овъролт?“
Корабът представляваше типичен превозвач, предназначен за вътрешността на системата. Не приличаше на кораб за скокове и не беше особено голям. Мъжете бяха разделени от жените в двата противоположни края на коридор, от който се влизаше в четириместни каюти. Затворниците се разпръснаха при избора на каюти, към който надзирателите не проявиха явен интерес.
Майлс направи бързо изчисление.
— Можем да вземем една само за себе си, ако опитаме — побърза да прошепне на Грегор. Те нахълтаха в най-близката и бързо затвориха вратата. Един затворник се опита да ги последва, но посрещнат от дружното изръмжаване: „Разкарай се“, побърза да се отдръпне. Вратата не се отвори повече.
Каютата беше мръсна и липсата на чаршафи върху матраците не подсказваше за излишен разкош, но водопроводът работеше. Майлс изпи чаша хладка вода и чу, а едновременно с това и усети, люкът да се затваря и корабът да напуска дока. За момента бяха в безопасност. За колко дълго?
— Кога смяташ, че ще се събуди оня в ареста? — попита Майлс. Грегор седеше на ръба на едната койка.
— Не съм сигурен. Никога не съм душил човек — Грегор изглеждаше зле. — По… почувствах нещо странно под ръката си. Боя се, че може да съм му счупил врата.
— Още дишаше — отвърна Майлс. Той отиде до долното легло, срещу това, на което седеше Грегор, и го побутна. Нямаше следи от разни гадинки. Седна предпазливо. Жестоките контракции отшумяваха и след тях оставаше само треперенето, но той все още чувстваше слабост в коленете си.
— Когато оня се събуди… Всъщност, независимо дали ще се събуди или не, няма да им отнеме много време да се сетят къде съм отишъл. Това беше тъпа идея. Трябваше просто да изчакам, да те последвам и да те откупя. Ако приемем, че успеех да платя собствения си откуп. Защо не ме спря?
Грегор зяпна.
— Мислех, че знаеш какво правиш. Илиян не е ли зад гърба ти?
— Не, доколкото знам.
— Мислех, че сега си в неговия отдел. Смятах, че си изпратен да ме откриеш. Това не е някакво… избавление по чудо, нали?
— Не — Майлс поклати глава и веднага съжали за това. — Може би е по-добре да започнеш от самото начало.
— Бях на Комар за една седмица. Под куполите. Разговори на високо равнище за космическите преходи. Обсъждания на договорите за маршрутите — все още се опитваме да получим разрешение от Ескобар за преминаване на военните ни съдове. Има някаква идея да допускаме техни инспекционни екипи, които да запечатват оръжията ни при преминаване. Нашият генералитет смята, че това е прекалено много, техният, че е твърде малко. Подписах две споразумения… нали знаеш, каквото ми пробутат от Съвета на министрите…
— Татко със сигурност те кара да ги четеш.
— О, да. Както и да е, онзи следобед имаше преглед на войските, а вечерта и държавна вечеря, която приключи рано — две от страните в преговорите трябваше да хващат кораби. Оттеглих се в резиденцията си, някаква градска къща на старата олигархия. Просторно място на края на купола, близо до аеродрума. Апартаментът ми се намираше на горните етажи на сградата. Излязох на балкона, но не ми помогна много. Все още изпитвах чувство на клустрофобия. Този купол…