След пристигането им на станция Аслънд трябваше да освободи Грегор от този договор за робски труд, колкото е възможно по-бързо. Работниците по такива договори ги забиваха като правило на най-мръсната и опасна работа — най-голяма радиация, съмнителни осигурителни системи, дълго и изтощително, предразполагащо към безброй инциденти работно време. Въпреки че това наистина беше маскировка, която никой от враговете им не би могъл бързо да разбули. Осигурят ли си веднъж свобода на действие, трябва да намерят Унгари — човека с кредитните карти и контактите. След това… Е, след това Грегор ще е проблем на Унгари. Да, съвсем просто, ясно и сбито. Няма никакъв смисъл да се поддава на паника.
Дали не бяха отвели Грегор? Дали ще посмее да го освободи и да рискува…
По пода се провлачиха стъпки. Разширяваща се ивица светлина при вдигането на капака.
— Тръгнаха си — прошепна Грегор. Майлс се измъкна болезнено от калъпа си — сантиметър по сантиметър и се покачи на пода. Каютата му изглеждаше като огромна сцена. Много скоро можеше и да се опита да се изправи на краката си.
Грегор държеше едната си ръка притисната към червена следа на бузата си.
— Удариха ме с шокова палка — похвали се той и свали ръката си. — Не… беше толкова лошо, колкото си го представях. — Изглеждаше леко горд от себе си.
— Използваха нисък волтаж — изръмжа му Майлс. Лицето на Грегор застина в по-сдържана физиономия. Той подаде ръка на Майлс. Майлс я пое, изправи се с охкане и сумтене и с измъчена гримаса седна на койката. Разказа на Грегор плановете си.
Грегор сви рамене в израз на покорно съгласие.
— Добре. Ще бъде по-бързо от моя план.
— Твоят план?
— Щях да установя контакт с бариарския консул на Аслънд.
— О, Божичко! — омърлуши се Майлс. — В такъв случай, предполагам, че не си… не си се нуждаел наистина от моята помощ.
— Можех да се справя и сам. Тъкмо щях да ти кажа. Но… тогава намислих другия си план.
— О?
— Да не установявам контакт с бариарския консул… Май ми хрумна точно когато и ти се появи. — Грегор лежеше на койката си и зяпаше невиждащо нагоре. — Едно нещо е сигурно. Никога повече няма да имаме такава възможност.
— Да избягаме? И колко точно ще трябва да умрат, там у дома, за да изкупят свободата ти?
Грегор сви устни.
— Ако приемем Вордарианското претендентство като критерий за дворцовите преврати, ще бъдат, да речем… седем, осем хиляди.
— Не броиш и тези на Комар.
— А, да. Като прибавим и Комар, цифрата ще се раздуе — призна Грегор. Устните му се разтегнаха в иронична усмивка, напълно лишена от хумор. — Не се притеснявай. Не говоря сериозно. Просто… исках да зная. Можех да се справя и сам. Не мислиш ли?
— Разбира се! Но не в това е въпросът.
— За мен беше точно в това.
— Грегор, ти правиш това сам. Ти притежаваш истинска власт. Татко се сражава и се бори през цялото регентство, за да я запази. Просто бъди по-настоятелен!
— Добре, младши лейтенант. А ако аз, твоят върховен главнокомандващ, ти заповядам на станция Аслънд да напуснеш този кораб и да забравиш, че си ме виждал, ще го направиш ли?
Майлс преглътна.
— Майор Сесил казваше, че имам проблеми с подчинението.
Грегор почти се усмихна.
— Добрият стар Сесил. Спомням си го. — Усмивката му се стопи. Той се обърна настрани и се подпря на лакътя си. — Но ако не мога да контролирам дори един доста дребен младши лейтенант, какво остава за армия или правителство? Въпросът не е във властта. Слушал съм всичките лекции на баща ти за властта. За илюзиите, които създава и за възможностите, които дава. След време ще я притежавам, независимо дали го искам или не. Но притежавам ли необходимата за това сила? Спомни си за лошата светлина, в която се представих по време на заговора на Вордрозда и Хесман преди четири години.
— Ще направиш ли тази грешка отново? Да се довериш на ласкател?
— Не. Тази не.
— Ами тогава?
— Но аз трябва да се справям по-добре. Или мога да се окажа толкова лош за Бариар, колкото никой император преди мен не е бил.
„Доколко неволно е било онова измъкване през балкона?“
— Не отговорих на въпроса ти за заповедта като младши лейтенант — Майлс скръцна със зъби. — Отговорих ти като лорд Воркосиган. И като приятел.
— А!
— Виж, нямаш нужда от моята помощ. Поне такава, каквато е. От помощта на Илиян, може би, но не и от моята. Но това ме кара аз да се чувствам по-добре.
— Винаги е добре да се чувстваш полезен — съгласи се Грегор. Двамата си размениха криви усмивки. Хапливостта изчезна от усмивката на Грегор. — И… е чудесно да имаш компания.