Краят на тръбата, задръстена от вентилационни и гравитационни инсталации, се губеше в тъмнината.
— Да.
— Някъде зад стената на този коридор има теч. Пропълзи вътре и го открий, та да не ни се налага да събаряме всичките проклети облицовъчни панели, които току-що инсталирахме.
— Имате ли фенер?
Мъжът порови из джобовете на гащеризона си и извади джобно фенерче.
— Добре — въздъхна Майлс и погледна тръбата. — Скачена ли е вече?
— Тъкмо щяхме да я свързваме. Проклетото нещо не издържа последния тест за устойчивост на налягания.
Навън щеше да излиза само въздух. Лицето на Майлс леко се проясни. Може би късметът му се беше обърнал. Той се вмъкна в отвора и започна да напредва сантиметър по сантиметър, като се ослушваше и опипваше гладката овална повърхност. На около седем метра навътре той го откри. Студеният въздух нахлуваше през лесно забележима цепнатина под ръцете му. Той поклати глава, опита се да се обърне в ограниченото пространство и кракът му хлътна през панела.
Той подаде глава през дупката удивен и огледа коридора в двете посоки. Отчупи голямо парче от края на панела и го разгледа, като го въртеше в ръцете си.
Двама мъже, които монтираха последните елементи на електрическата инсталация, се обърнаха и го зяпнаха. Инструментите им проблясваха в ръцете им.
— Какво правиш, по дяволите? — попита го този в жълтокафявия гащеризон. Изглеждаше оскърбен.
— Контрол на качеството — словоохотливо се отзова Майлс. — Какво, момче, някакъв проблем ли имаш?
Майлс обмисли възможността да разшири с няколко ритника дупката и просто да се върне на изходната си позиция, но вместо това се обърна и отново тръгна, сантиметър по сантиметър, но този път в обратна посока. Той се появи на края на отвора, до чакащия с нетърпение надзирател.
— Пробивът ви е в шеста секция — доложи Майлс. Той връчи парчето от облицовъчния панел на мъжа. — Ако за тези коридори наистина са предвидени панели от горим фибър, вместо кварцовите облицовки за военни инсталации, устояващи на огън, някой е наел истински некомпетентен проектант. А ако не са, предлагам ви да вземете двама от онези горили с шоковите палки и да посетите снабдителя си.
Надзирателят изпсува. Със стиснати устни той сграбчи края на най-близкия панел от стената пред него и силно го изви. Нещо изпука и от панела се отчупи парче с големината на юмрук.
— Шибана работа! Колко от тази гадост вече е инсталирана?
— Много — предположи бодро Майлс. Той се обърна, за да избяга преди надзирателят, който късаше парчета от облицовката и си мърмореше под носа, да се е сетил за още някоя неприятна задача. Майлс се затича и не се успокои, докато не зави зад втория ъгъл.
Мина покрай двама въоръжени мъже в сиво-бели униформи. Единият се обърна и се загледа в него. Майлс продължи да върви, прехапал долната си устна, и не се обърна, за да погледне назад.
Дендарии! Или Озеран! Тук? На тази станция? Колко? Къде? Тези двамата бяха първите, които видя. Не трябваше ли да патрулират някъде навън? Искаше му се да си беше седял в тръбата. Като плъх зад ламперията.
Но ако повечето от наемниците, които бяха тук, представляваха опасност за него, то имаше един — чист Дендарии, не Озеран, който можеше да му помогне. Ако можеше да установи контакт. Ако посмееше да установи контакт. Елена… Можеше да издири Елена… Въображението му се развихри.
Майлс се беше разделил с Елена преди четири години. Беше я оставил като съпруга на Бъз Джесек и военен помощник на Тънг. Направи всичко, което беше по силите му по онова време, за да й осигури закрила. Но не беше получавал никакви вести от Бъз от преврата на Озер насам. Възможно ли бе Озер да бе причината за тяхното прекъсване? Сега Бъз беше понижен. Тънг явно беше в немилост… Какво ли положение заемаше Елена сега във флотилията на наемниците?
А в неговото сърце? Той се спря. Измъчваха го тежки съмнения. Някога я беше обичал страстно. Някога тя го бе познавала по-добре от всяко човешко същество. Все пак нейната непрекъсната власт над съзнанието му беше преминала, така както и неговата скръб от смъртта на баща й, сержант Ботари, беше избледняла в забързания устрем на новия му живот. Бяха останали само редки, внезапни приболявания, като от старо счупване. Той искаше (не искаше!) да я види отново. Отново да й говори. Отново да я докосва…
Но съществуваше и практически аспект. Тя ще познае Грегор. В младостта си всички те бяха другарчета в игрите. Втори защитен вал около императора? Подновяването на контакта с Елена можеше да крие някои неудобства в емоционално отношение, добре де, щеше да е опустошително в емоционално отношение. Но беше по-добро решение от безрезултатното и опасно размотаване наоколо. Сега, след като беше уточнил плана си, трябваше някак да мобилизира всичките си възможности за изпълнението му. С доверието на колко ли хора се ползваше все още адмирал Нейсмит? Интересен въпрос.