Офицерът зяпна надолу към Майлс и изпръхтя.
— Чудя се дали не е време да разкрием истинската си самоличност? — опипа почвата Грегор.
— Интересна дилема — отвърна Майлс с ъгъла на устата си. — По-добре да разберем дали разстрелват шпионите.
Бързо почукване на ботуши възвести още нечие пристигане. Когато звукът зави зад ъгъла, войниците видимо се стегнаха. Грегор също застана мирно — автоматична реакция на военна вежливост, която изглеждаше най-малкото странна, предвид провисналите му парцали. Нямаше никакво съмнение, че Майлс бе най-далече от изискванията на военния строеви устав. Устата му зееше отворена от шока. Той я захлопна, преди някой да успее да хвърли вътре обувката си.
Беше висока пет фута и нещо — беше на ботуши с по-високи токчета, отколкото беше позволено по устав. Късо подстригана руса коса, като ореола на глухарче около изваяната глава. Униформа в жълто-кафяво и черно, с позлатата на ранга й, която така идеално подчертаваше и допълваше тялото й, сякаш то говореше със свой собствен, приказен глас. Ливия Ню.
— Командващ Кавило, ’спожо — офицерът отдаде чест.
— Отлично, лейтенант… — сините й очи попаднаха на Майлс и се разшириха с неподправена изненада, която тя мигновено прикри. — А, Виктор, мили — гласът й лепнеше като сироп от преувеличената радост и задоволство в него. — Представи си, да те срещна тук. Още ли продаваш костюми-чудо на будалите?
Майлс разпери празните си ръце.
— Това е всичкият ми багаж, госпожо. Трябваше да си купите, когато можехте.
— Нима? — усмихна се студено тя. Блясъкът в очите й стана обезпокоителен. Грегор стоеше безмълвен. Изглеждаше объркан до оглупяване.
„Значи, името ти не е било Ливия Ню, и не си била посредник.“ Тогава защо, по дяволите, му трябваше на командващия наемническата флотилия на Вервейн да се среща инкогнито на станция Пол с представител на най-мощната търговска къща на Консорциума Джаксън? „Това не беше просто оръжейна сделка, скъпа.“
Кавило (Ливия Ню) вдигна предавателя на китката си до устните си.
— Лечебницата, „Десницата на Кюрин“. Говори Кавило. Изпращам ви двама затворници за разпит. Може да се заема с това и аз сама — тя изключи предавателя.
Капитанът на товарния кораб пристъпи напред. Едновременно се страхуваше и беше готов да се кара.
— Жена ми и сина ми. Сега ми дайте доказателство, че са добре.
Тя го изгледа пресметливо.
— Може да свършиш още някоя работа. Добре — тя посочи един войник. — Заведете този човек до ареста на Кюрин и му разрешете да погледа на мониторите. След това го доведете обратно. Ти си щастлив предател, капитане. Имам за теб още една работа, с която можеш да спечелиш дори…
— Саободата им? — не се стърпя капитанът.
Тя се смръщи леко.
— Още малко и ще поискаш и премии. Не. Още една седмица живот.
Той се повлече след войника. Юмруците му бяха стиснати яростно, а зъбите му — благоразумно.
„По дяволите!“, помисли си Майлс. Той не познаваше добре Вервейн, но беше съвсем сигурен, че дори военните им закони не предвиждаха задържането на невинни роднини като заложници срещу примерното поведение на неосъдени предатели.
След като капитанът изчезна от погледа им, Кавило отново включи предавателя си.
— Охраната на „Десницата на Кюрин“? А, добре. Изпращам ви моя галеник, двойния агент. Пуснете записа, който направихме миналата седмица в шеста килия. Необходим е за мотивацията му. Не му позволявайте да разбере, че това не е… добре. Кавило, край.
Значеше ли това, че семейството на капитана е свободно? Или бяха мъртви? Преместени? Какво ставаше тук?
Зад ъгъла се появиха още нечии ботуши. Тежка, уставна стъпка. Кавило се усмихна кисело, но изглади изражението си до нещо по-сладко, когато се обърна да поздрави новодошлия.
— Станис, мили. Виж какво уловихме в мрежата този път. Това е оня дребен бетиански ренегат, който се опитваше да търгува с откраднато оръжие на станция Пол. Както изглежда, оказва се, че не е независим.
Майлс налудничаво си отбеляза, че и униформата на Рейнджърите не правеше изключение. И тя стоеше чудесно на генерал Метцов. Сега беше идеалният момент да избели очи и да припадне, само да знаеше как става номера.
Генерал Метцов остана прикован на мястото си. Стоманеносивите му очи запламтяха с небогуугодна радост.
— Той не е бетианец, Кави.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Той е бариарец. И то не какъв да е. Трябва да го скрием. Бързо — продължи Метцов.
— Тогава кой го е изпратил? — Кавило отново се вгледа в Майлс, присвила несигурно устни.
— Господ! — пламенно изповяда Метцов. — Сам Господ го праща в ръцете ми. — Ведрото настроение на Метцов беше необичайна гледка, чак будеше тревога. Дори Кавило повдигна вежди.