И все пак, как ли е стигнала дотук? Като ветеран сред наемниците, тя трябва да е била наоколо за известно време, за да се издигне до това положение. Дори и да не се е издигала стъпка по стъпка — Тънг може да знае. „Мисля, че трябва да е губила лошо, поне веднъж.“ Искаше му се Тънг да е тук. По дяволите! Искаше му се Илиян да е тук.
Майлс все повече се доверяваше на чувството си, че нейната пищност е ефектна роля, заслепяваща войниците й, предназначена да бъде разглеждана отдалече, като сценичен грим. От подходящо разстояние ефектът сигурно беше добър, като популярния бариарски генерал от поколението на дядо му, който се прославил с това, че носел плазмена пушка вместо бастунче. Майлс беше чувал да казват за него, че не бил никак глупав. Или пък, като младши лейтенантът от класата Вор, който носеше някаква антична кама при всеки сгоден случай. Запазена марка. Пресметната закачка с психологията на масите. Лицето, с което Кавило се представяше пред хората, със сигурност беше плод на тази стратегия, макар че тя преиграваше. Дали дълбоко в себе си не изпитваше страх, че това може да проличи?
„Иска ти се.“
Уви, след една доза от чара на Кавило само мисълта за нея беше в състояние да обърка всяка тактическата постройка. Съсредоточи се, младши лейтенант! Беше ли забравила Виктор Рота? Дали Грегор не е скалъпил някакво тъпо обяснение за срещата им на станция Пол? Изглежда, Грегор подхранваше Кавило с изопачени факти — или бяха просто факти? Може би наистина са му натрапили някаква отвратителна невеста и Грегор не е имал достатъчно доверие в него, за да го сподели? Майлс започна да съжалява, че е бил толкова ожесточен към Грегор.
Мислите все още бягаха в главата му като невротизиран плъх в опитна въртележка, когато кодиращото устройство отново иззвъня. Да, ще симулира съдействие, ще обещае всичко, само да му даде възможност да се види с Грегор.
Кавило се появи заедно с някакъв войник. Мъжът изглеждаше смътно познат. Една от горилите по време на ареста? Не…
Войникът подаде глава от вратата на килията, вгледа се изумено в Майлс и се обърна към Кавило.
— Да това е той. Няма грешка. Адмирал Нейсмит от войната на Пръстена Тау Верд. Бих познал ситния плъх навсякъде. — Той се обърна към Майлс и добави: — Какво правите тук, сър?
Мислено, Майлс замени жълтокафявия и черния цвят от униформата му със сиво и бяло. Даа. При Тау Верд участваха няколко хиляди наемници. Всички те е трябвало да отидат някъде.
— Благодаря ви, сержант. Това е всичко — Кавило хвана мъжа над лакътя и решително го издърпа назад. Откъм коридора се чу заглъхващият глас на сержанта:
— Трябва да се опитате да го наемете, госпожо. Той е военен гений…
След секунди Кавило се появи отново и застана в рамката на вратата с ръце на кръста и издадена напред брадичка. Гледаше недоверчиво, като човек на ръба на търпението си.
— Колко човека сте, все пак?
Майлс разтвори ръце и се засмя отпаднало. Точно когато смяташе да я убеди, че трябва да излезе от тази дупка…
— Пфу… — тя се обърна. Затварящата се врата му спести останалото.
И сега какво? От яд му идваше да забие юмрука си в стената, но пораженията със сигурност щяха да са за негова сметка.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Все пак време за тренировки беше отпуснато и на трите личности на Майлс, и то още същия следобед. Малкият гимнастически салон на борда на кораба беше разчистен, за да приеме единствения си посетител. Той изследва обстановката около час, докато изпробваше оборудването и проверяваше различните разстояния и траектории до охранявания изход. Виждаше поне два начина, по които Иван успешно би могъл да нападне поста пред вратата. Но не и крехкият, късокрак Майлс. В един момент се улови, че наистина му се иска Иван да е с него.
По пътя обратно към килия №13 Майлс, придружен от ескорта си, мина покрай друг затворник, когото проверяваха в отсека на охраната. Очите на мъжа, който едва се влачеше, бяха обезумели, а цветът на русата му коса беше преминал в тъмните тонове на кафявото от потта. Шокът от разпознаването беше голям: лейтенантът на Озер. Убиецът с приятното лице се беше преобразил.
Беше облечен само в сиви панталони. Тялото му от кръста нагоре беше голо. Кожата му беше изпъстрена със синкави белези от шокова палка. Следите от неотдавнашно инжектиране с хипоспрей по ръката му приличаха на отпечатъци от малка розова лапичка. Устните му не преставаха да мутолевят нещо, той трепереше и се кикотеше. Както изглежда, разпитът току-що беше приключил.