— Какво заплашва императора? — стресна се Майлс. — Вие? — Гласът му беше сподавен.
— Ни най-малко! Грег е най-добрият ми приятел. Любовта на моя живот. За него бих направила всичко. Дори бих се отказала от кариерата си. — Тя се усмихна невинно. В отговор Майлс гнусливо сви устни. Тя му се ухили. — Ако ти хрумне нещо друго освен изричното придържане към инструкциите, това би могло да подхвърли Грегор на невъобразими изпитания… в ръцете на по-лоши врагове.
„По-лоши от тебе? Не е възможно… Дали?“
— Защо искате от мен да оглавя наемниците Дендарии?
— Не мога да ви кажа — очите й се разшириха и блеснаха доволно от собствената й шега. — Изненада!
— Какво ще ми осигурите в подкрепа на това начинание?
— Транспорт до станция Аслънд.
— Какво друго? Войници, оръжия, кораби, пари?
— Казаха ми, че вие сте в състояние да се справите само с помощта на собствената си интелигентност. Точно това искам да проверя.
— Озер ще ме убие. Веднъж вече опита.
— Това е риск, който аз ще трябва да поема.
„Това «аз» наистина ми харесва, мадам.“
— Искате да ме убият — заключи Майлс. — А какво ще стане, ако вместо това успея?
Очите му започнаха да сълзят. Той подсмръкна. Скоро ще трябва да почеше носа си. Сърбежът направо го влудяваше.
— Разковничето на стратегията, мънички Вор — любезно обясни тя, — не се крие в това, да избереш пътя към победата, а в това да направиш избора си така, че всички пътища да водят към нея. В идеалния вариант. От смъртта ти ползата е една, от твоя успех — друга. Още веднъж ще подчертая, че всеки преждевременен опит да се свържеш с Бариар може да бъде много противопоказен. Много!
Афоризмът за стратегията беше чудесен. Ще трябва да го запомни.
— Тогава нека чуя заповедите от собствения си върховен главнокомандващ. Нека говоря с Грегор.
— А! Това ще е твоята награда за успешно свършената работа.
— Последният човек, който прие подобна сделка, беше застрелян в тила заради своята доверчивост. Какво ще кажете, да си спестим времето и да ме застреляте още сега? — Той премигна и подсмръкна. Сълзите вече се стичаха по носа му.
— Нямам желание да ви застрелям — тя изпърха кокетно с миглите си и го погледна, след това се изправи намръщена назад. — Наистина, лорд Воркосиган, не съм очаквала, че ще избухнете в сълзи.
Той си пое дъх. Ръцете му се вдигнаха в безпомощен жест. Поразена, Кавило бръкна в горния джоб на куртката си и му подхвърли носната си кърпичка. Носна кърпичка, напоена със свежото ухание. Майлс нямаше друг изход и я притисна към лицето си.
— Престани да плачеш, страхли… — рязката й заповед беше прекъсната от първото му могъщо кихане, последвано от бърз залп.
— Не плача, кучко. Алергичен съм към шибания ти парфюм! — успя да продума задавено Майлс, между приличащите на припадъци пристъпи.
Тя се хвана за главата и се закикоти. Този път истински, а не в името на добрите обноски. Най-после истинската, спонтанната Кавило — беше прав, наистина имаше извратено чувство за хумор.
— О, скъпи — едва си пое дъх тя, — това ми дава страхотна идея за газова граната. Жалко, че никога няма да… ох, добре.
Синусите му пулсираха като медни барабани. Тя безпомощно поклати глава и натисна някакво копче на компютъра си.
— Мисля, че е по-добре да те изпратя, преди да си експлодирал.
Погледът на Майлс, замъглен от сълзите, падна върху филца на кафявите му чехли.
— Мога ли да получа поне чифт ботуши за това пътуване?
Тя сви устни и за миг остана замислена.
— Не — реши тя. — Ще бъде по-интересно да видя как ще се оправиш така, както си сега.
— С тази униформа на Аслънд? Ще бъда като овца във вълча кожа — възпротиви се той. — Застрелян без предупреждение по погрешка.
— По погрешка… нарочно… Божичко! Ще си прекараш много вълнуващо. — Тя отвори вратата с натискане на някакъв бутон.
Той все още кихаше и едва си поемаше дъх, когато надзирателите влязоха, за да го отведат. Кавило продължаваше да се смее.
Беше необходим половин час, за да отшумят последствията от отровния й парфюм. Дотогава го бяха затворили в тясна каюта на борда на кораб за полети във вътрешността на системата. Бяха се качили на борда направо от един от люковете на „Десницата на Кюрин“. Дори не беше стъпил на станция Вервейн. Никакъв шанс да си пробие път до нея.
Той огледа каютата. Удобството на леглото и санитарния възел напомняха много за предишната му килия. „Корабна служба, пфу! Обширните предели на необятната вселена, пфу! Ореолът на Имперските служби, пфу, пфу, пфу!“ Беше изгубил Грегор… „Може и да съм малък, но се оплесквам здраво, защото стоя на раменете на ГИГАНТИ.“ Зае се да блъска по вратата и да крещи по уредбата за вътрешна свръзка. Никой не се появи.