Спасителните капсули представляваха евтини надуваеми пашкули, в които човек можеше да се вмъкне за секунди, и се използваха от пътниците по време на опасност. Бяха удобни както в случаите на повишаване на налягането в кораба, така и за неговото напускане. Наричаха ги още „балони за идиоти“, защото за управлението им не се изискваха каквито и да е познания, по простата причина, че бяха неуправляеми. В тях имаше само система за неколкочасово рециклиране на въздуха и излъчвател на сигнал, който улесняваше търсенето им в откритото пространство. „Балоните за идиоти“ не се препоръчваха на хора, страдащи от клаустрофобия. Инертни и елементарни, те бяха едни от най-рентабилните животоспасяващи средства. Разбира се, когато корабите, които трябваше да ги приберат от открития космос, пристигнеха навреме.
Майлс нададе доста правдободобен вой, докато го натъпкваха в тясната вътрешност на капсулата, от която се разнасяше миризма на пластмаса. Капсулата се запечатваше и надуваше автоматично само с издърпването на един шнур. За миг през съзнанието му премина споменът за потъналата в калта палатка на остров Кирил и той преглътна един истински вик. Преобърна се няколко пъти, докато похитителите му изтъркалят капсулата във въздушния шлюз. Изсвистяване, рязък удар, накланяне и той се понесе свободно надолу в катранения мрак.
Сферичната капсула беше малко повече от един метър в диаметър. Превит почти на две, Майлс опипа наоколо. Стомахът му негодуваше срещу въртенето, предизвикано от изхвърлянето на капсулата. Той продължаваше да проучва вътрешността на капсулата с треперещите си пръсти, докато не напипа нещо. Надяваше се това да е ненагряваща се лампа. Той стисна предмета в ръцете си и бе награден с противна зеленикава светлина.
Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от тихичкото съскане на рециклатора и собственото му накъсано дишане… „Е… по-добре е от последния път, когато се опитаха да ме натикат във въздушен шлюз.“ Майлс се опита да си представи всички възможни действия, които можеше да предприеме „Ариел“ вместо да го прибере. Вледеняващото очакване, че всеки момент корабът ще открие огън, се замени с мисълта за студената тъмна асфикция, когато капсулата му беше хваната от механична ръка.
Операторът на ръката явно беше любител, страдащ от паралич, но след неколкоминутни фокуси, възобновената гравитация и външният шум успокоиха Майлс. Разбра, че е прибран на сигурно място в работещ шлюз. Чу се свистенето на вътрешната врата, изопачени човешки гласове и „балонът за идиоти“ започна да се търкаля. Той простена високо и като се сви на кълбо, се затъркаля заедно с капсулата. Когато движението спря, Майлс седна, пое си дълбоко въздух и се опита да пооправи униформата си.
Последваха приглушени думкания в пластмасовата повърхност.
— Има ли някой вътре?
— Да! — извика Майлс в отговор.
— Минутка…
Проскърцвания, звънтене, шум от раздиране и пломбите на запечатаната капсула бяха счупени. Горната част на капсулата започна да пропада, когато въздухът заизлиза като въздишка навън. Майлс си проправи път през гънките и треперещ се изправи с цялата грация и достойнство на току-що излюпило се пиле.
Намираше се в малък товарен отсек. Около него с насочени в главата му стънери и невропарализатори стояха трима войника в сиво-бели униформи. Един строен офицер със знаците на капитан беше стъпил с единия си крак върху някаква метална кутия и наблюдаваше появяването на Майлс.
Изрядната униформа и топлият кафяв цвят на косата на офицера не подсказваха с нищо дали пред Майлс стои изтънчен и нежен мъж, или необикновено решителна жена. Тази подвеждаща външност не беше случайна, а резултат на преднамерени грижи — Бел Торн беше бетиански хермафродит — малцинство от потомци на социогенетичен експеримент отпреди един век, който не беше успял. Когато Майлс се появи, изражението на Торн сякаш се втечни и преля от скептицизъм в удивление.
Майлс му се ухили.
— Здравей, Пандора. Боговете ти изпращат дар. Но има уловка.
— Нима не е винаги така? — с озарено от задоволство лице Торн пристъпи към Майлс и го сграбчи през кръста, преливащ от искрящ ентусиазъм. — Майлс! — Торн отново прегърна Майлс и се вгледа жадно в лицето му. — Какво правиш тук?
— Не знам защо, но все си мислех, че това може да е първият ти въпрос — въздъхна Майлс.
— …и какво правиш в униформата на рейнджър?
„Боже!“
— Радвам се, че не си от школата на първо-стреляй-после-питай. — Майлс освободи обутите си в чехли крака от спадналата капсула. Войниците все още държаха оръжието си насочено, но някак несигурно. — А… — Майлс направи изразителен жест към тях.