Тежестта на едрия мъж и зловонието на нараненото му тяло притискаха лицето на Майлс. Искаше му се момъкът да беше качил още петдесет кила. Нищо чудно, че Кавило се беше съгласила да размени двайсет хиляди бетиански долара за персонално защитно поле. От всичките гнусни оръжия, които Майлс беше виждал, лично за него това беше най-ужасяващото. Увреждане на главата, което не те убива напълно, но ти отнема човешката природа, за да те превърне в животно или някакъв си там зеленчук. По-лошо и от кошмарен сън. Навярно неговият интелект беше единственото му оправдание, за да продължава да съществува. Без него…
До слуха му достигна специфичното пращене на невроразрушител, който не беше насочен към него. Майлс обърна глава и изкрещя, но викът му бе заглушен от дрехите и плътта. „Стънери! Използвайте стънери! Искаме го жив за разпит! Той е твой, ти иди да го хванеш…“ Би трябвало да се измъкне изпод това тяло и да се присъедини към битката. Но ако специалната мишена на убиеца беше именно той? А и за какъв дявол му е да тъпче с изстрели един труп… Май трябва да си стои точно тук. Той се сгърчи, опитвайки се да притегли ръцете и краката си още по-плътно към тялото.
Виковете замряха. Стрелбата спря. Някой коленичи до Майлс и се опита да изтъркаля тялото на сержанта от него. В първия момент Майлс не се досети, че трябваше да пусне униформата на мъртвия мъж, в която се беше вкопчил, за да бъде освободен. Трябваше му голямо усилие, за да отпусне пръстите си.
Бледото лице на Торн затрептя над него като в мараня. Беше задъхан, дишаше с отворена уста.
— Добре ли си, адмирале?
— Струва ми се — едва отвърна Майлс.
— Целеше се в теб — докладва Торн. — Само в теб.
— Забелязах — заекна Майлс. — Само съм леко обгорен. — Торн му помогна да седне. Трепереше така силно, както след боя с шокови палки. Той разгледа ръцете си, които се тресяха спазматично и протегна едната от тях надолу. Докосна трупа до себе си с болезнено учудване. „Всеки ден, който ми предстои да изживея, ще ми бъде дар от теб. А аз дори не знам името ти.“
— Твоят сержант… Как се казваше?
— Колинс.
— Колинс. Благодаря!
— Добър човек.
— Разбрах това.
Озер се качи при тях. Изглеждаше напрегнат.
— Адмирал Нейсмит. Това не е мое дело.
— А? — премигна Майлс. — Помогни ме да се изправя, Бел… Може да е било грешка. — Торн му помогна да се задържи на крака. Мускулите на тялото му играеха конвулсивно. Почувства се слаб, износен, уморен човек. „Елена! Къде е тя? Тя нямаше оръжие…“
Тя се появи заедно с още една жена от наемниците. Теглеха след себе си мъж в тъмносинята униформа на аслъндски редник и се приближаваха към Озер и Майлс. Всяка от жените държеше по един обут в ботуш крак. Ръката на мъжа се влачеше безжизнено по платформата. Дали бяха използвали стънер? Или беше мъртъв? Те пуснаха краката на мъжа, които издумкаха на платформата до Майлс. Израженията им бяха делови като на две лъвици, които носят плячката на малките си. Майлс се вгледа в лицето на мъжа. Едно до болка познато лице. „Генерал Метцов! Ти пък какво правиш тук?“
— Познавате ли този човек? — попита Озер аслъндския офицер, които беше побързал да се присъедини към тях. — Един от вашите хора ли е?
— Не го познавам — аслъндецът коленичи, за да провери за документи. — Има редовен пропуск…
— Можеше да ме убие и да избяга — обърна се към Майлс Елена, — но продължаваше да стреля по теб. Беше умно от твоя страна, че си остана на мястото.
„Тържество на ума или слаби нерви?“
— Да, доста умно. — Майлс направи още един опит да се закрепи на краката си сам, отказа се и се облегна на Торн. — Надявам се, че не си го убила.
— Само е зашеметен — отвърна Елена, която все още държеше оръжието като доказателство. Някой с достатъчно ум в главата си трябва да й го е подхвърлил, когато мелето започна. — Сигурно му е счупена китката.
— Кой е той? — попита Озер.
„Съвсем искрено“, реши Майлс.
— Е, адмирале? — Майлс откри зъбите си в нещо като усмивка. — Казах ви, че ще ви предоставя повече разузнавателна информация, отколкото вашият отдел би могъл да събере за месец. Да ви представя — той направи жест, който беше предназначен да извика у присъстващите представата за келнер, вдигащ капака от сребърен поднос, но отстрани движението му вероятно изглеждаше като поредната конвулсия — генерал Станис Метцов, заместник-командващ на Рейнджърите на Рандал.
— Откога висши щабни офицери предприемат опити за покушения?
— Извинете ме, заместник-командващ е от три дни. Положението му може да се е променило. Според плановете на Кавило той се приближаваше към влакнестия си край. Вие, аз и той имахме уговорена среща за малка почерпка с хипоспрей.