Алберто Васкес-Фигероа
Игуаната
Огромният албатрос с грациозни крехки криле, с бяло по краищата, се извъртя и планира бавно и величествено на двеста метра височина, без каквато и да е показност, сякаш поддържан във въздуха от невидима сила.
Това бе третият му миграционен полет оттам, от самата граница на Еквадор до студените патагонски островчета, следвайки по въздуха пътя, начертан от милиони негови предци и безбройните им поколения.
Неговият внимателен и жаден поглед бе доловил, десетки мили навътре в морето, че вечното чудо се бе повторило пак и че синият цвят на най-големия от океаните започваше да се изпъстря с кафяви петна от морските рапани, които в някакъв неудържим изблик на живот се раждаха около острова, открояващ се сега черен, див и пуст под крилете му.
Това бе неговият дом, родината на гигантските албатроси, мястото на раждането, на любовния период и на смъртта на птицата, царстваща над моретата, и в сравнение с която чайки, пеликани, фрегати и сиви чапли представляваха жалки карикатури без никаква грациозност.
Високомерен албатросът закръжи, като изучаваше познатото възвишение от застинала лава, формиращо се под въздействието на вятъра, в спокойния и малък залив с бял пясък, за да се изкачи и издъхне бавно сред високите и непрестъпни скалисти брегове, в които се разбиваха ревящите морски вълни.
Гледката го разтревожи. Без съмнение беше валяло, докато го нямаше, и кактусите и храсталаците сред скалите и парчетата лава бяха израснали прекомерно. Те сякаш търсеха непрекъснато плодородна почва, донесена от вятъра и наторена с изпражненията на милионите му събратя, която образуваше неравна и криволичеща пътека, трудна и опасна, белязана вече — той не беше последният, пристигнал тук — от труповете на три стари мъжкари, изпреварили го в дългия му път.
Възрастта караше най-старите и едновременно най-тежки и величествени албатроси да губят рефлексите си, с което се увеличаваха опасностите пред тях в часа на насочването им към пътеката и избягването на препятствията към безумното им приземяване с убийствена скорост, когато дойдеше моментът, на около два метра от земята, където не съществуваше никаква възможност да наберат височина, и алтернативата беше или да кацнат щастливо, или да се разбият на парчета.
Те, огромните албатроси, ненадминати във въздуха, имаха прекалено къси крака в сравнение с дължината на крилете и размера на тялото им. За да полетят към небето, те се нуждаеха от стръмни, ветровити брегове, откъдето да се гмурнат в пространството по посока на вятъра, а кацането изискваше обширно място без върхушки или въздушни течения, които да ги отклоняват рязко, и дълга „писта“, по която да тичат, докато се мъчат да спрат при лудото си спускане.
Полетя още веднъж над острова, предупреждавайки със шумното си грачене, че се хвърля към отворения гроб, снижи се досами главата на мъжа, който го наблюдаваше, седнал удобно на високата стена, полугол, но пазещ си сянка с избеляла и воняща на пот шапка; отдалечи се на юг на бучащото море и се върна със силата и скоростта на стрела, изстреляна от гигантски лък, с изправена човка и наведена глава, заслушан в свистящия в ушите му вятър и впил поглед във влажната и черна стена, в която са се блъскали много други преди него, за да мине на метър и половина от върха й, като остави вляво самотния кактус и избегне червеникавия камък, отбелязващ началото на възвишението.
Тогава разбра, че бе прескочил границата на възможното връщане и че се изправя срещу смъртта или загубата на най-красивото, дадено му от природата: дългите, грациозни и така ценни криле, окрайчени с бяло…
Той сякаш се потопи в някакъв неописуем въздушен вихър, без време да размисли, движен от инстинкта и рефлексите си, криволичейки в един лабиринт от клони и камънаци, докато ненадейно почувства забравената твърдост на нещо масивно и здраво под натрошените си крака; грапава почва и горещи скали, върху които той скачаше с късите си смешни скокове на пиян, за да застане накрая спокоен с протегнати криле и сякаш изненадан от собствения си подвиг и от мистерията да се намери отново здрав и читав на сигурно място.
— Браво!
Граченето на мъжа и шумът от силното пляскане на горните му крайници накараха сърцето на албатроса да забие лудо и той побягна отново към скалистия бряг, за да се хвърли повторно в пространството, но мъжът, счел спектакъла за приключен, се изправи полека и се отдалечи бавно, към канарите на запад.
— Браво! — повтаряше мъжът високо, сякаш говореше с някого или просто му се нравеше звука на собствените му думи. — Тази проклета птица с петниста перушина е страхотна… Измери с поглед височината, движенията й са с точността на хирург, когато ампутира нечия ръка… И спря точно на мястото, където трябваше да го стори… — Още един метър и щеше да си строши кратуната…