Така изтекоха два месеца. Последните гигантски албатроси бяха напуснали вече острова в посока на Юг, когато от същия този Юг се появиха гордо платната на високоборден кораб.
Оберлус пръв го забеляза от наблюдателния си пост на ветровития бряг и незабавно изтича при затворника си, който копаеше земята; препаса веригата около врата му и го накара да го следва към върха, без да му позволи да се отдели от него дори и за миг.
Заедно наблюдаваха как корабът държи курс право към острова, готов като че ли да го заобиколи в търсене на сигурно убежище в северния залив и се възхищаваха на елегантния му силует и великолепните платна, придаващи му грациозния вид на огромна, едва докосваща водната повърхност чайка.
— Това е „Бялата девица“… — продума Мендоса. — Поддържа рейса Валпараисо — Панама, но е много странно, че плава толкова далеч от курса… Може би заради пиратите… Казват, че хърбавият Булоя се подвизава из тези води.
— Един ден видях неговия кораб „Ел алтар майор“… — съгласи се Оберлус. — Хвърли котва в залива, натовариха костенурки и се напиха на плажа… Според това, което чух, отправили са се към Сан Салвадор, на север от архипелага… Онзи е голям и с добри скривалища и затворени заливчета, но пък абсолютно безводни. Същинска каменна пустиня… — Поклати глава. — Не ми харесва този Булоа… Преди това е бил свещеник, а аз мразя хората, които си сменят идеите.
— Пее църковни песни над голите тела на проститутките, като използва за олтар половите им органи…
— Докопат ли го, няма да се задоволи с бесилка… Искат да го изгорят жив.
Игуаната Оберлус се обърна и го изгледа втренчено с неспокойните си очи, които сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.
— Защо трябва да го горят жив? — запита дрезгаво той. — Всеки човек може да пее религиозни песни и да обожава когото си иска, и както му харесва. Кои са свещениците или Инквизицията, за да решават дали един метод е по-добър или по-лош от другия. Господ, ако той съществува, и Сатаната са тези, които решават дали жертвоприношения им се нравят или не.
Себастиян Мендоса, беден чилийски метис, роден и израсъл в справедлив страх от Бога и Светата майка — Църквата, наложен с огън и меч от испанските свещеници, впери поглед в палача си, но вече не с ужас, защото още от първия миг изпитваше неудържим страх от самото му присъствие, а с истинско изумление; трудно определимо чувство, понеже онова, което чу току-що, надминаваше най-непонятните ереси, за които бе чувал да се говори през целия си живот.
Бог и „Аз, царят“, в този ред или обратно — тъй като тази подробност бе нещо, за което свещеници и съдии никога не постигнаха съгласие — съставляваха вечните основи, върху които се крепеше неговия свят, и никой, откакто се помнеше, не бе дръзнал да постави под съмнение пред него властта на единия или установените канали за обожание или свързване с другия.
Смъртна присъда и в двата случая, била тя бесилка или клада, бяха крайните наказания — след дълга поредица от мъчения — за онези, които само на думи се опълчваха срещу реда, а в съвсем обикновения свят на Себастиян Мендоса никой не би рискувал да го осъдят на кладата или бесилката заради някакъв си каприз да изразява убежденията си.
— Ще те изгорят жив за това… — рече чилиецът, сигурен в думите си, — Инквизицията изпрати на кладата мнозина за половината от това, което казваш.
— Първо ще трябва да ме хванат… — отбеляза Оберлус. — И никой никога не ще ме пипне вече. Можеш да си сигурен в това… Хайде! — добави той. — Време е да те скрия.
„Бялата девица“ бе направила завой край югозападния бряг на острова и се насочваше на запад, свила платна, за да търси удобно убежище в северния залив, така че Себастиян Мендоса нямаше друг изход, освен да последва похитителя си — с примирението на крава на път за кланицата — неспособен на каквото и да е движение, което би означавало бунт, убеден, че това отвратително същество, беше в състояние безжалостно да изпълни обещанието си и при най-малкия протест да му ампутира останалите пръсти.
Стигнаха до пещерата, където го бе затворил първия път и сцената се повтори, тъй като Оберлус го завърза и му запуши устата, превръщайки го отново във вързоп, който избута на дъното, а после сръчно замаскира входа с клони и камъни.
Въоръжен с харпуна и с дългия си нож, той слезе по-късно до плажа, скри се в храстите и зачака търпеливо слизането на екипажа на „Бялата девица“ на брега.