— Някой ни гледа!
Всички се обърнаха едновременно, но забелязаха само тъмата, а възрастният благородник, баща й, отговори раздразнено:
— Е, хайде!… Островът е безлюден.
Тя забави отговорът си и се загърна, като че ли да се предпази с тъмния шал, който дотогава падаше свободно на раменете й:
— Ще спя на борда… — отговори накрая тя с леко треперещ глас. — Не искам да прекарам нощта на сушата.
Без да говори повече, тя се запъти към брега и застана права до една от лодките. Сътрапезниците й се спогледаха, смутени и раздразнени, но майката се изправи и рече:
— Може би е права и ще е по-добре жените да спим на кораба. Ще се чувстваме по-удобно, а и на мъжете ще им е по-приятно да са сами.
Тя погледна към съпруга си, който и направи знак, че е съгласен, и мигом петима моряци притичаха и пуснаха във водата лодка, в която се настаниха майка и дъщеря.
Когато лодката се загуби в мрака по посока на светлините на „Бялата девица“, дебелият капитан се обърна към благородника и се усмихна любезно.
— Не трябва да ги укоряваме заради държането им — каза той. — Такова странно и чудовищно животно като земната игуана би впечатлило всеки, особено едно младо и деликатно момиче.
— Но аз я възпитавах да се противопоставя храбро на трудните времена, в които ни се падна да живеем… Днешното й държане ме отчайва… Да си въобразява, че някой я наблюдава от мрака.
— Мен не ме изненадва… — намеси се от мястото си боцманът с китарата. — Намерихме неотдавнашни следи в клисурата и доловете в западния край.
— Сигурно са на някой, който също като нас е търсил вода и костенурки…
— Открихме също и обработени лехи и овощни дръвчета… — Боцманът замълча. — А някой ми беше разказал някъде, че на един от тези острови е живял преди, а вероятно и продължава да живее, отвратителен бунтовник — харпунджия.
— Легенда!…
— Легендите, господине… — бе спокойният отговор, — в тази част на планетата често се опират на достоверни факти.
Почти несъзнателно очите им се обърнаха към острова в напразен опит да пробият тъмнината. Не видяха нищо, но Игуаната Оберлус ги виждаше всичките.
Модерният норвежки китоловен кораб „Мос-кенсой“ с висок борд и три красиви мачти се приближи един следобед до острова да търси костенурки. Бе започнал пътуването си преди две години и щеше да плава още една, преди да се завърне в Берген, с трюмове, пълни с масло. То щеше да направи още по-богати неговите собственици и вечно пияния му капитан.
Прословутото влечение към рома на капитана през тези две години бе разхлабило до такава степен дисциплината на борда, че когато три дни след отпътуването от остров Худ някой отбеляза за пръв път отсъствието на Кнут (умствено изостаналия юнга), логичният извод бе, че вероятно е паднал в морето през нощта и с това въпросът бе приключен.
На следващото пристанище капитанът прехвърли на своята сметка заплатата, която трябваше да се изплати на изчезналия юнга и никой не се сети по-нататък за нещастния глупак.
Той от своя страна дори нямаше да бъде в състояние да обясни на норвежки — единствения език, който говореше, — какво точно му се беше случило, защото току-що беше обърнал с много труд една сухоземна костенурка и се готвеше да потърси другарите си, за да му помогнат да я натовари, когато почувства силен удар в главата. Всичко около него потъна в мрак и щом дойде на себе си, се намери окован до някакъв метис, поставен при същите условия като него с лице срещу най-отвратителното и ужасяващо същество, каквото не бе виждал дори и в най-лошите си кошмари.
Всеки опит за установяване на контакт се оказа безполезен още в зародиш, но скоростта, с която „чудовището“ се вбесяваше, и безграничният ужас, който излъчваше метисът, накараха да разбере дори и неговия недоразвит ум, свикнал само да получава заповеди, че това не беше мястото, нито моментът, да променя държането си; и той се подчини безропотно въпреки усилията, които това му струваше.
Оттогава Себастиян Мендоса бе негов учител и надзирател, а норвежецът Кнут, свикнал да го следва като вярно куче, правеше каквото му покажат и повтаряше като папагал думите му. Гледаше накриво, когато другият го караше да търси Оберлус, сядаше да яде, когато ядеше Себастиян, а при падането на нощта се просваше като чилиеца, където и да се намираше, и оставаше неподвижен, мълчалив и уплашен, докато сънят го победеше през дванадесетте часа мрак в тези екваториални ширини.
С времето Мендоса и норвежецът станаха съучастници, макар и съучастничеството им да се ограничаваше в споделянето на страховете и мъките. Но бяха неспособни да измислят план за премахване на робството.