Той се качи в кабината, пое руля и зави към пролома. Десет минути след като влязоха в лагуната, „Фокси лейди“ вече беше закотвена на пристана.
– Грешите за разходката – каза англичанинът. – Ангажирах ви с користна цел, но вие си свършихте работата съвсем добросъвестно. Колко ви дължа?
– Триста и петдесет долара.
– С малък бакшиш за младия ви приятел. — Ървин отброи четири стодоларови банкноти. – Между другото, имате ли клиент за следобеда?
– Не, нямам.
– Значи се прибирате?
– Да.
– Аз също. Боя се, че на моята възраст и при тази жега просто се налага да подремна малко след обяд. Но докато вие седите на сянка и чакате да отмине горещината, бихте ли направили нещо?
– Стига да не ме карате пак да ловя риба – предупреди Монк.
– О, не, за Бога – Англичанинът бръкна в чантата и извади кафяв плик. – Вътре ще намерите един документ. Истински е. Просто ви моля да го прочетете. Никой друг не трябва да го вижда, така че не го изпускайте от очи. По-секретен е от всичко, което Лисандър, Орион, Делфи и Пегас някога са ви предоставяли.
Думите му подействаха на Джейсън Монк като шамар. Бившият началник тръгна към шосето да намери джипката, която беше взел под наем, а Монк остана на пристана със зяпнала уста. Накрая поклати глава, пъхна плика под ризата си и влезе в „Тики Хът“ да хапне един хамбургер.
От северната страна на шестте острова, които обуваха архипелага Теркс-и-Кайкос, рифът е близо до брега и лодките лесно излизат в открито море. На юг скалите са на километри от сушата и пред тях на близо два квадратни километра се простира огромен плитък залив, наречен Плитчината Кайкос.
Монк бе пристигнал на островите с ограничени средства, а цените на северния бряг, където се намираха хотелите и туристите, бяха високи. След като покри пристанищните такси, горивото, разходите по поддръжката и разрешителните за работа и риболов, финансите му почти се изчерпаха. За малкото пари, които му бяха останали, той успя да наеме дървено бунгало в по-малко престижния залив Саподила. Къщичката се намираше на юг от летището и гледаше към спокойните лазурни води на Плитчината, достъпна само за лодки с плитко газене. Бунгалото и един разнебитен шевролет пикап представляваха цялото му лично имущество.
Той седеше на дървената си веранда и гледаше залеза на слънцето отдясно, когато по пясъчния път зад къщата изръмжа кола. Няколко минути по-късно стройната фигура на англичанина се появи иззад ъгъла. Този път бялата му панамена шапка бе допълнена от тънко яке от сурова коприна в същия цвят.
– Казаха ми, че ще ви намеря тук – каза той ведро.
– Кой ви каза?
– Онова симпатично младо момиче в „Банана Боут".
– Мейбъл отдавна бе прехвърлила четирийсетте.
Ървин се изкачи по стълбичките и махна към празних люлеещ се стол.
– Ще позволите ли?
Монк се усмихна.
– Заповядайте. Бира?
– Засега не, благодаря.
– Да забъркам по едно леко дайкири? Без плодове, само с лимонов сок.
– Виж, това може.
Монк приготви коктейлите и ги донесе на верандата. Двамата отпиха с наслада.
– Успяхте ли да го прочетете?
– Да.
– И?
– Отвратително е. Плюс това сигурно е фалшификат.
Ървин кимна с разбиране. Слънцето легна над ниските хълмове на Западен Кайкос отвъд Плитчината и прозрачната вода се обагри в червено.
– И ние така си помислихме. Логичен извод. Но нашите хора в Москва решиха, че си струва да го проверят. Ей така набързо.
Сър Найджъл не извади доклада от проверката, но го разказа, стъпка по стъпка. Въпреки съпротивата си, Монк се заинтригува.
– Трима души? И тримата мъртви? – каза той накрая.
– Уви, да. Изглежда, господин Комаров наистина иска да покрие този документ. Но не защото е фалшификат. Ако е писан от друга ръка, той едва ли щеше да знае за съществуването му. Документът е истински. Намеренията, описани в него – също.
– И мислите, че Комаров може да бъде ликвидиран? Напълно? Отстранен?
– Не. Казах "спрян". Не е същото. Ликвидирането, ако трябва да използвам фразеологията на ЦРУ, няма да промени нещата – отвърна сър Найджъл и обясни защо.
– Значи смятате, че може да бъде спрян, дискредитиран, унищожен като политик?
– Да, смятам – каза Ървин и го премери с поглед. –Никога няма да ви напусне, нали? Страстта да преследвате Мислите си, че ще отмине, но тя винаги е там някъде дълбоко във вас.
Монк седеше, вперил поглед пред себе си, и мислено се връщаше години назад към далечни и избледнели спомени. Думите на Ървин го откъснаха от мислите му. Той стана, напълни отново чашите и каза: