– Добър ход, сър Найджъл. Може би сте прав. Сигурно може да бъде спрян. Но не от мен. Ще трябва да си намерите друг герой.
– Покровителите ми са щедри хора. Ще получите възнаграждение, разбира се. Справедлива компенсация за положения труд. Половин милион долара. Американски, естествено. Доста прилична сума, дори в днешно време.
Монк се замисли. С толкова пари щеше да изплати заема за „Фокси лейди“, да купи бунгалото, да си вземе свестен пикал. Останалото – при разумно инвестиране – щеше да му носи по десет процента годишно. Той поклати глава и каза:
– Измъкнах се на косъм от тая проклета страна. И се заклех кракът ми да не стъпи повече там. Предложението ви е примамливо, но отговорът е „не“.
– За малко щях да забравя. Това ме чакаше на рецепцията в хотела днес.
Той бръкна в джоба на якето си, извади два бели плика и ги подаде на Монк.
В единия имаше писмо от финансовата компания. Уведомяваха го, че поради промяна в политиката на фирмата се преустановявало отпускането и обслужването на дългосрочни заеми в някои територии. Следователно, дългът за „Фокси лейди“ трябвало да бъде изплатен в рамките на един месец. В противен случай фирмата нямала друг избор, освен да обяви заема за просрочен и да пристъпи към отнемане на собстността. Писмото бе пълно с уклончиви изрази, но смисълът бе съвсем ясен.
На бланката в другия плик стоеше гербът на губернатора на Нейно Величество на Теркс-и-Кайкос. Писмописецът изказваше искрените си съжаления, че Негово Превъзходителство, който не е длъжен да се обосновава, възнамерява да прекрати разрешителното за престой и работа на лицето Джейсън Монк, американски гражданин, считано от датата на писмото. Накрая авторът се бе подписал като верен слуга на господин Монк.
Монк сгъна писмата, сложи ги на масата между двата люлеещи се стола и спокойно каза.
– Доста мръсен номер, сър Найджъл.
– Боя се, че да — отвърна Найджъл Ървин, загледан в гладката вода. – Но това е положението.
– Не можете ли да намерите друг човек? – попита Монк.
– Не искам друг. Искам вас.
– Добре, съсипете ме тогава. Случвало ми се е и преди. Оцелявал съм. Ще оцелея пак. Но няма да се върна в Русия.
Ървин въздъхна и взе Черния манифест от масата.
– Кери беше прав. Каза ми: няма да го убедиш, нито с пари, нито със заплахи. Това му бяха думите.
– Е, поне Кери не е оглупял с възрастта – отвърна Монк и се изправи. – Не мога да кажа, че ми е било приятно след всичко това. Но не мисля, че имаме какво повече да си кажем.
Сър Найджъл Ървин също стана. На лицето му бе изписана тъга.
– Сигурно сте прав. Жалко, много жалко. Само още нещо. Комаров няма да дойде на власт сам. До него неотлъчно ще бъде личният му телохранител и командир на Черната гвардия. Когато започне геноцидът, той ще ръководи всичко, ще бъде главният екзекутор на нацията.
Той извади една снимка и му я подаде. Монк се вгледа в каменното лице на мъж с около пет години по-възрастен от него. Англичанинът вече крачеше към пясъчния път, където бе оставил джипката си.
– Кой, по дяволите, е той? – извика Монк след него.
Гласът на стария разузнавач долетя в здрача?
– А, той ли? Това е полковник Анатолий Гришин.
Летището на Кайкос не е най-прекрасното в света, но въпреки малките си размери е достатъчно удобно за пристигащите и заминаващите пътници, тъй като формалностите минават бързо.
На следващия ден сър Найджъл Ървин пусна единствения си куфар по лентата, мина набързо през паспортната проверка и бе отведен в залата за заминаващи. Самолетът на Американските авиолинии вече чакаше на огряната от слънце писта.
Заради жегата повечето от сградите бяха съвсем отворени от едната страна и само телена ограда делеше залата от настилката отвън. Един човек дотича зад загражденията и започна да оглежда залата. Ървин се приближи. В този момент по уредбата повикаха пътниците за полета на Американските авиолинии и хората тръгнаха към самолета.
– Съгласен съм – извика Джейсън Монк през оградата. – Кога и къде?
Ървин извади самолетен билет от вътрешния си джоб и го промуши през телта.
– Кайкос – Маями – Лондон. Първа класа, естествено. След пет дни. Колкото да си уредиш нещата тук. Ще отсъстваш три месеца. След изборите през януари вече ще е късно. На летище "Хийтроу" ще те чака човек.
– Вие ли?
– Съмнявам се. Някой друг.
– Как ще го позная?
– Той ще те познае.
Земната стюардеса припряно го хвана за ръката.
– Господин Ървин, самолетът чака.