Петдесет и пет години по-рано, след завръщането си от военната болница, той бе прикрепен към разузнавателния екип на генерал Хорокс, командващ Трийсети корпус, който по онова време настъпваше по пътя край Нимеген в Холандия, за да се притече на помощ на британските парашутисти, завзели моста при Арнхем.
Един от полковете на Трийсети корпус беше пехотната кралска гвардия. Сред младите му офицери, освен майор Питър Карингтън, бе и един друг майор, с когото Ървин много се имаше – Найджъл Форбс.
След смъртта на баща си майор Форбс наследи титлата лорд Форбс, пръв лорд на Шотландия. След множество обаждания в Шотландия Ървин най-после го откри във Военноморския клуб в самия център на Лондон.
– Знам, че сигурно ще те затрудня – каза той, след като се представи, — но ми се налага да проведа малък семинар. В тесен кръг. В много тесен кръг.
– А, такъв семинар.
– Именно. Търся някое по-отдалечено местенце, вън от хорските очи, което да побере около десетина души. Ти познаваш Шотландия на пръсти. Сещаш ли се за нещо подходящо?
– За кога ти трябва? – попита благородникът.
– За утре.
– А-ха. У нас няма да стане, тесничко е. Отдавна съм преотстъпил замъка на младежа. Но мисля, че той отсъства в момента. Нека да проверя.
След един час той позвъни на Ървин. „Младежът“ – неговият син и наследник Малкълм, удостоен с титлата Господар на Форбс – беше всъщност петдесет и три годишен и бе потвърдил, че заминава на следващия ден на едномесечна почивка в Гърция.
– Можеш да ползваш замъка – каза лорд Форбс, –но без изпълнения, нали?
– Моля ти се – отвърна Ървин. – Само лекции, диапозитиви, такива работи. Ще покрия всички разходи, че и повече.
– Добре тогава, ще предупредя госпожа Макгиливрей, че ще отидете. Тя ще бъде на ваше разположение.
След тези думи лорд Форбс затвори телефона и отиде да си дояде обяда.
Призори на шестия ден самолетът на Британските авиолинии от Маями кацна на летище „Хийтроу“ и изсипа Джейсън Монк и останалите четиристотин пътници в най-натовареното летище на света. Дори в този ранен час пътниците, пристигащи от различни точки на планетата, бяха хиляди и на гишетата за паспортна проверка имаше опашка. Монк беше пътувал в първа класа и редът му дойде бързо.
– Бизнес или развлечения, сър? – попита служителят.
– Туризъм – отвърна Монк.
– Приятно прекарване.
Монк прибра паспорта си и тръгна към линията за багаж. След около десетина минути куфарите започнаха да излизат. Неговият бе сред първите двайсет. Той го взе и тръгна през Зеления коридор. Никой не го спря за проверка. В салона за посрещани гъмжеше от хора. Много от тях бяха шофьори, вдигнали табелки с имената на фирми или отделни пътници. На нито една не пишеше: „Монк“.
Пътниците започнаха да прииждат зад него и той неохотно тръгна напред. Пак нищо. Влезе между загражденията, които образуваха коридор към основната зала, и тъкмо излизаше от другия край, когато дочу глас в ухото си:
– Господин Монк?
Мъжът беше около трийсетгодишен, с джинси и бежово кожено яке. Беше късо подстриган и изглеждаше страшно як.
– Същият.
– Паспорта ви, сър, ако обичате.
Монк му го подаде и мъжът провери самоличността му. От километри си личеше, че е бивш войник, а като гледаше здравите му възлести ръце, Монк можеше да се обзаложи, че не е прекарал службата си в тила. Мъжът му върна паспорта и каза:
– Аз съм Сайрън. Моля, последвайте ме.
Вместо да се насочи към паркирана кола, младежът взе куфара на Монк и тръгна към автобуса, който обслужваше територията на летището. Стигнаха до първи терминал, без да разменят нито дума.
– Няма да ходим в Лондон, така ли? – попита Монк.
– Не, сър. Отиваме в Шотландия.
Сайрън купи два билета и след около час бизнесполетът от Лондон за Абърдийн излетя към родината на уискито.
На борда Сайрън извади последния брой на списание „Армия и отбрана“ и се зачете. Каквито и да бяха качествата му, общителността не бе сред тях. Монк изяде втората си самолетна закуска за сутринта и се опита да навакса малко от изгубения над Атлантика сън.
На летището на Абърдийн ги чакаше голям ландроувър с поредния мълчалив бивш войник зад волана. Шофьорът и Сайрън си размениха пет приказки, което сигурно минаваше за дълъг разговор, и роувърът потегли.
Монк не беше виждал шотландските планини, които започваха веднага след летището в покрайнините на крайбрежния Абърдийн. Безименният шофьор пое по шосе А-96 и седем мили по-нататък сви наляво. На табелката пишеше просто: Кемней. Преминаха през селцето Монимъск и излязоха на шосето Абърдийн – Алфорд. След три мили роувърът сви надясно, мина през Уайтхаус и продължи към Кейг.