Непоствено след улица „Дурова“ имаше оградено пространство, чиито градини и сгради излъчваха съвсем друга атмосфера. Зад оградата се издигаха три основни здания: общежитие за посетители от провинцията, ново и красиво училище, построено в средата на деветдесетте, и самият храм.
Главната джамия на Москва бе строена 1905-а, дванайсет години преди Ленин да завземе страната, и носеше отпечатъка на предреволюционно великолепие. През седемдесетте години комунизъм тя бе оставена на произвола на времето, наред с християнските църкви, низвергнати от атеистичната държава. След падането на комунизма щедро дарение от Саудитска Арабия бе финансирало петгодишна реставрационна и строителна програма. Общежитието и училището бяха резултат именно от тази програма.
Самата джамия не беше разширена и представляваше сравнително малка сграда, боядисана в бледосиньо и бяло, с тесни прозорци и тежка дъбова врата с антична дърворезба.
Щом прекрачи прага, Монк събу обувките си, остави ги в една от преградките в преддверието и влезе в храма.
Като във всяка джамия, площта вътре беше съвсем открита, без каквито и да било кресла или скамейки. Плътни килими, също дарение от Саудитска Арабия, покриваха целия под. Над централното пространство, подпряна на тежки колони, се издигаше галерия, която опасваше цялата сграда.
В съответствие с вярата, в храма нямаше статуи или стенописи. Единствената украса по стените бяха таблата с избрани цитати от Корана.
Джамията задоволяваше духовните нужди на московската мюсюлманска общност, като се изключат дипломатите, които се молеха в посолството на Саудитска Арабия. Тъй като не беше петък, в храма имаше само двайсетина вярващи.
Монк си намери едно място до стената край входа седна с кръстосани крака и започна да оглежда хората наоколо. Бяха предимно старци: азери, татари ингушети, осетинци. Всички бяха облечени в поизбелели, но чисти костюми.
След около половин час един от мъжете пред Монк се изправи и тръгна към вратата. Забеляза Монк и на лицето му се изписа любопитство. Загорялото лице, русата коса, липсата на броеница в ръцете. Мъжът се поколеба за миг и седна до стената. Беше близо осемдесетгодишен. На ревера му висяха три медала от Втората световна война.
– Мир вам – прошепна той.
– И вам мир – отвърна Монк.
– И вие ли изповядвате вярата? – попита старецът.
– Уви, не. Търся един приятел.
– А-ха. Специален приятел?
– Да, от преди много години. Изгубихме връзка. Надявах се да го намеря тук. Или ако не него, то поне някой, който го познава.
Старецът кимна.
– Ние сме малка общност. Всъщност, много малки общности. Той към коя принадлежи?
– Чеченец е – отвърна Монк.
Старецът отново кимна и бавно се изправи на крака.
– Почакай тук – каза.
След десетина минути се върна с друг човек. Кимна по посока на Монк, усмихна се и си отиде. Новият беше сравнително по-млад.
– Разбрах, че търсите един от братята ми – каза той. – Мога ли да ви помогна?
– Надявам се – отвърна Монк. – Ще ви бъда много благодарен. Запознахме се преди години. Ще се радвам да го видя отново, тъй и тъй съм дошъл във вашия град.
– А как му е името, друже?
– Умар Гунаев.
Нещо пробяга в очите на мюсюлманина.
– Не познавам такъв човек – каза той.
– Много жалко – въздъхна Монк. – Бях му донесъл подарък.
– Колко време ще останете при нас.
– Мисля да поседя тук още малко и да се полюбувам на прекрасната ви джамия – отвърна Монк.
Чеченецът стана.
– Ще разпитам дали някой не е чувал за вашия приятел.
– Благодаря ви – каза Монк. – Аз съм много търпелив.
– Търпението е добродетел.
Минаха два часа, преди да се появят. Бяха трима, този път млади. Стъпките на босите им крака не издадоха нито звук по плътните персийски килими. Единият остана до вратата, коленичи и сложи ръце на бедрата си. Изглеждаше, сякаш се моли, но Монк знаеше, че никои не би могъл да мине покрай него, ако не иска да го пусне.
Другите двама се приближиха до стената и седнаха.от двете страни на Монк. Каквото и да носеха под саката си, добре го бяха прикрили. Монк продължи да гледа право напред. Когато го заприказваха, шепотът им с нищо не смути покоя на молещите се отпред.
– Говориш ли руски?
– Да.
– Питал си за един от братята ни?
– Да.
– Да не си руски шпионин?
– Американец съм. Паспортът ми е в джоба.
– С два пръста.
Монк извади американския си паспорт и го пусна на килима. Онзи, който бе мълчал досега, се наведе, взе паспорта и го разгледа. После поклати глава, подаде го на другия мъж и каза нещо на чеченски. Монк предположи, че изразява съмнение в автентичността на документите му: всеки можеше да се снабди с фалшив американски паспорт. Мъжът отдясно кимна и продължи: