– Какво те води при нашия брат?
– Срещнахме се преди много години в една далечна страна. Той си забрави нещо. Заклех се, ако някога дойда в Москва, да му го върна.
– Носиш ли го?
– В куфарчето е.
– Отвори.
Монк освободи закопчалките и вдигна капака. На дъното лежеше плоска продълговата картонена кутия.
– Искаш да му го занесем?
– Ще ви бъда благодарен.
Онзи отляво отново каза нещо на чеченски.
– Не, не е бомба – увери ги Монк на руски. – Ако е бомба и го отворите тук, аз също ще умра. Така че, моля отворете го.
Чеченците се спогледаха, а после единият се наведе и повдигна капака на картонената кутия. Двамата се вторачиха в предмета вътре.
– Това ли е?
– Това е. Забрави да си го вземе.
Онзи отляво затвори кутията, взе я и се изправи.
– Чакай тук – каза.
Мъжът на вратата го видя, че излиза, но не помръдна от мястото си. Монк и двамата му пазачи престояха в джамията още два часа. Обедното време дойде и си отиде. Монк усети, че стомахът му започва да престъргва от глад. Светлината в тесните прозорчета вече отслабваше, когато пратеникът се върна. Не каза нищо, просто кимна на другарите си и им направи знак да излязат.
– Ела – каза чеченецът, който седеше до Монк.
Изправиха се. В преддверието се обуха и двама от чеченците застанаха от двете страни на Монк. Онзи, който бе стоял на вратата, тръгна отзад.
Отвън на улица „Дурова“ ги чакаше голямо беемве.
Преди Монк да се качи вътре, единият от чеченците го провери за оръжие и му махна да седне на задната седалка. Другите двама се настаниха от двете му страни и колата потегли към околовръстното шосе.
Монк беше преценил, че мюсюлманите никога няма да осквернят джамията с насилие. Но колата им беше съвсем друго нещо, а той имаше достатъчно опит с такъв тип хора за да знае колко опасни могат да бъдат те.
След около километър онзи на волана се пресегна, отвори жабката, извади чифт тъмни очила и направи знак на Монк да си ги сложи. Стъклата им се оказаха съвсем непроницаеми и американецът довърши пътуването в пълен мрак.
В самото сърце на Москва, в дъното на уличка, по която е по-разумно човек да не ходи, се намира малко кафене, наречено „Каштан“.
Всеки турист, спрял се пред прага му по време на безгрижната си разходка из града, неизменно се сблъскваше с як младеж, който недвусмислено му показваше, че е препоръчително да си пие сутрешното кафе другаде. Руската милиция изобщо не си правеше труда да се появява в района.
Монк бе изведен от колата и черни му очила бяха свалени едва пред прага на заведението. Щом влезе, разговорите в кафенето замряха. Десетки чифта очи наблюдаваха в пълно мълчание как го отвеждат в малка стая в дъното зад бара. Ако не излезете от там, никой нямаше да е видял нищо.
В стаята имаше маса, четири стола и голямо огледало. От кухнята в съседство се разнасяше миризма на чесън, подправки и кафе. Главният от тримата пазачи, онзи, който бе седял на входа на джамията, докато другите го разпитваха, за първи път се отвори устата да каже нещо.
– Седни – нареди му. – Кафе?
– Благодаря. Със захар.
Поднесоха кафето. Беше хубаво. Монк отпиваше горещата течност и се стараеше да не гледа към огледалото, убеден, че зад него някой го изучава. Тъкмо оставяше празната чаша, когато вратата се отвори и в стаята влезе Умар Гунаев.
Беше се променил. Яката на ризата му вече не стърчеше върху сакото, а костюмът му беше скъп и марков. Вратовръзката, от тежка коприна, сигурно бе купена от Джърмин Стрийт или пък от Пето Авеню.
Беше поостарял за изминалите дванайсет години, но на четирийсет изглеждаше мъжествено красив, изискан и фин. Усмихна се загадъчно, поклати глава към Монк, а сетне седна и сложи картонената кутия на масата.
– Получих подаръка ти – каза.
После отвори кутията, извади йеменския кинжал вдигна го към светлината и прокара пръст по острието.
– Същият ли е?
– Онзи го остави на паважа – отвърна Монк. – Реших, че можеш да го ползваш като нож за писма.
Този път Гунаев наистина се усмихна.
– Как разбра кой съм?
Монк му разказа за снимките в Британското посолство в Оман.
– А оттогава какво знаеш за мен?
– Много неща.
– Добри или лоши?
– Интересни.
– Да чуем.
– Разбрах, например, че след десет години в Първо главно управление на капитан Гунаев най-после му е писнало да слуша расистки подмятания и да се надява на повишение. Затова напуснал КГБ и се захванал с друга работа. Също секретна, но от друго естество.