Гунаев се разсмя. Тримата пазачи най-после се поотпуснаха. Господарят им бе определил настроението.
– Секретна, но от друго естество. Тук си напълно прав. А после?
– После научих, че Умар Гунаев се е издигнал в новия си живот до безспорен господар на цялата чеченска мафия на запад от Урал.
– Да речем. Нещо друго?
– Чух също, че макар и млад, този нов Гунаев е консервативен човек и държи на отколешните традиции на чеченския народ.
– Доста неща си чул, американски ми приятелю. И какви са тези традиции на чеченския народ?
– Доколкото разбрах, в този покварен свят чеченците все още държат на честта си и не остават никому длъжни.
Тримата зад Монк наостриха уши и впериха погледи във водача си. Подиграваше ли им се тоя американец?
– Правилно си разбрал – кимна най-после Гунаев. –Какво искаш от мен?
– Подслон. Място, където да живея.
– В Москва има много хотели.
– Не са сигурни.
– Някой се опитва да те убие?
– Засега не, но скоро и това ще стане.
– Кой?
– Полковник Анатолий Гришин.
Гунаев вдигна безучастно рамене.
– Познаваш ли го? – попита Монк.
– Знам кой е.
– И нрави ли ти се онова, което знаеш.
Гунаев отново сви рамене.
– Той си има свои цели, аз – мои.
– В Америка – каза Монк, – ако някой иска да изчезне, знам какво да направя. Но този град не е мой, тази страна не ми е родина. Можеш ли да ми помогнеш да изчезна в Москва?
– Временно или окончателно?
Монк се разсмя.
– Бих предпочел временно.
– При това положение, мога. Само това ли искаш?
– Стига да оживея, да. А ми се ще все пак да остана жив.
Гунаев стана и се обърна към тримата главорези.
– Този човек ми спаси живота. Сега е мой гост. Не искам косъм да падне от главата му. Докато е тук, той е един от нас.
Мутрите се втурнаха, ухилени, към Монк и взеха да му подават ръце и да си казват имената: Аслан, Мехмед, Шариф.
– Търсят ли те вече? – попита Гунаев
– Не, не мисля.
Като всички мафиоти, лидерът на чеченския клан имаше две лица. По-популярното бе това на преуспял бизнесмен, ръководещ цяла верига от проспериращи фирми. Сферата, която Гунаев бе избрал, бяха недвижимите имоти.
Преди години той бе успял да се сдобие с терени във всички престижни райони на Москва. Методите му бяха прости: купуваше или застрелваше бюрократите, в чиито ръце се намираше съдбата на общинските имоти след падането на комунизма и началото на раздържавяването.
С новопридобитите терени Гунаев вече можеше да се възползва от множеството смесени строителни фирми, създадени от руските магнати и техните западни партньори. Той осигуряваше строителния парцел и безропотната работна ръка, а западняците и американците изграждаха бизнесцентровете и небостъргачите. Собствеността върху построеното се разпределяше по равно, както впрочем и приходите от високите наеми в бизнесцентровете.
С подобна тактика чеченецът превзе и шест от най-луксозните хотели в града, като влезе в търговията с желязо, цимент, дървесина, тухли и подови настилки. Всеки, който искаше да реконструира, ремонтира или строи, неизбежно опираше до фирма, притежавана или контролирана от Умар Гунаев.
Това бе откритото лице на чеченската мафия. Другата – по-невидима страна на дейността – оставаше в сферата на черноборсаджийството и незаконното присвояване.
Богатствата на руската държава – злато, диаманти, нефт и природен газ се изкупуваха в страната с рубли по официалния курс и на изкуствено занижени цени, осигурени от корумпирани бюрократи. Изнесени навън, стоките се продаваха на международни цени за долари, лири и германски марки. Печалбата достигаше до осемдесет процента.
В началото някои държавни служители и банкери още не се бяха ориентирали в ситуацията и отказваха да сътрудничат. Първото предупреждение беше устно, след второто се налагаше намесата на ортопед-хирург, а третото завършваше с летален изход. Онези, които идваха на мястото на преждевременното починалите, обикновено веднага схващаха правилата на играта.
В края на деветдесетте насилието срещу държавни служители и чиновници вече бе станало излишно, но частните армии продължаваха да се разрастват. Всеки мафиотски бос трябваше да е готов да се опълчи срещу всичките си съперници, ако това се наложи.
В целия престъпен сят никой не можеше да се мери по жестокост с чеченците. Почувстваха ли се засегнати, те действаха на часа.