Домът му се намира в скромна градска къща на улица „Чисти переулок“ номер 5 близо до централната част на града. Там за светия отец се грижат личен секретар, иконом, двама прислужници и три монахини, които чистят и готвят. Шофьорът идва на повикване, а пред вратата неотлъчно пазят двама казашки войници. В сравнение с великолепието на Ватикана и пищността на палата на гръцкия патриарх, жилището на руския патриарх изглежда направо бедно.
През зимата на 1999-а патриарх на Руската православна църква все още беше Негово светейшество Алексей Втори, избран десет години по-рано непосредствено преди падането на комунизма. На петдесет години той наследи една Църква, покварена и опетнена отвътре, и преследвана и опорочена отвън.
Още в първите дни след революцията Ленин, които ненавиждаше свещениците, си даде сметка, че комунизмът има един-единствен съперник в борбата за сърцата и мислите на многобройното руско селячество. И се закле да го унищожи. Чрез системно насилие и корупция той и последователите му почти успяха.
При цялата си жестокост Ленин и Сталин не посмяха да пристъпят към пълното ликвидиране на духовенството и Църквата, от страх че могат да предизвикат бунт, който дори НКВД не би бил в състояние да потуши. Затова след първите погроми, когато се палеха и плячкосваха църкви и свещеници увисваха на бесилото, Политбюро реши да унищожи Църквата, като я дискредитира.
Методите бяха разнообразни. В Семинарията, контролирана от НКВД, а по-късно от КГБ, не се приемаха умни и интелигентни хора. Само селяни от периферията на Съветския съюз – Молдавия на запад и Сибир на изток – биваха допускани да учат за свещеници. Нивото на образованието се поддържаше ниско и духовенството постепенно започна да запада.
Повечето църкви просто бяха затворени и оставени да се рушат. Онези, които продължаваха да работят, се посещаваха предимно от бедни и стари – а следователно и безобидни – християни. Енорийските свещеници бяха длъжни да докладват редовно на КГБ и го правеха, превръщайки се в информатори срещу собственото им паство.
За всеки младеж, пожелал да приеме вярата, КГБ получаваше информация от самия свещеник, определен да го покръсти. Следваше изключване от гимназията, забрана за следване в университет, а понякога дори и екстрадиране на семейството. Практически нищо не оставаше скрито от КГБ. Цялото духовенство – дори и онези негови членове, които съвестно си вършеха работата – бе подложено на всеобщо подозрение и ненавист.
Комунистите използваха метода на тоягата и моркова – дебела тояга и отровен морков.
Защитниците на Църквата твърдят, че алтернативата е била окончателно ликвидиране на Руската православна църква и смятат, че нейното запазване – в какъвто и да било вид – си е струвало унижението.
Поемайки поста, кроткият, смирен и сдържан Алексей Втори бе наследил митрополити, обвързани в съюз с атеистичната държава, и духовенство, опозорено и дискредитирано сред хората.
Имаше и изключения, разбира се. Странстващи свещеници без паства, които проповядваха скришом, измъквайки се на косъм от ареста, или пък биваха задържани и изпращани по лагерите. Аскети, които се уединяваха в манастирите да съхранят вярата с лишения и молитви. Но хората почти не знаеха за тях.
След падането на комунизма се създадоха условия за ново начало, за възраждане, което да върне Църквата и Святото слово в живота и сърцата на иначе дълбоко религиозния руски народ.
Но те бяха използвани от други, по-нови църкви, силни, мощни пробивни и готови да отидат и да проповядват на хората в домовете и работните им места. Петдесятниците се умножиха, американски мисионери нахлуха в страната с техния баптизъм, мормонизъм и адвентизъм. Реакцията на Руската православна църква бе да помоли Москва за забрана на чуждите проповедници.
По мнението на много хора коренните реформи в православната йерархия така или иначе бяха обречени на провал заради лошото състояние на духовенството в низините. Свещениците, обучени по времето на комунизма, бяха ограничени и необразовани, говореха на архаичния език от писанията, увличаха се по сухи проповеди и досадни нравоучения и не бяха подготвени да се обръщат към голяма аудитория. Онези, които ги слушаха в църквите, бяха предимно стари хора.
Пропуснатата възможност беше огромна, защото когато стана ясно, че диалектическият материализъм е грешна религия, а демокрацията и капитализмът не могат да нахранят телата, камо ли душите, руският народ започна да изпитва дълбока нужда от утеха. Но нямаше кой да му я даде.