– Да, полковник. Ще направя всичко възможно за вас.
– Убеден съм. Виждам, че един ден в този район ще има нов митрополит. А сега тръгвайте. Аз ще изляза след малко.
Полковник Гришин продължи да гледа образите, които ненавиждаше, и се замисли над онова, което бе чул. Че Черният манифест отново е в Русия, бе повече от ясно. Онзи глупак с расото не знаеше за какво говори, но думите му бяха съвсем точни.
Значи някой се е завърнал, след месеци мълчание. Разхожда си се кротко, показва документа насам-натам, но не оставя копие. За да създава врагове, разбира се. За да се опита да повлияе на събитията.
Който и да е този „някой“, лошо е преценил съюзниците си. Църквата нямаше власт. Гришин с възхищение си спомни подмятанията на Сталин: „Къде му е армията на папата?“. Но който и да бе непознатият, можеше да им създаде много проблеми.
От друга страна, онзи бе задържал Манифеста. Което означаваше, че може би има само едно или най-много две копия от него. Основният проблем без съмнение бе той да бъде открит и елиминиран. И то така, че да не остане и парченце – нито от него, нито от документа.
Проблемът се бе оказал по-прост, отколкото Гришин би могъл да се надява.
Що се отнася до новия му информатор, там нямаше да срещне трудности. Годините в контраразузнаването го бяха научили да разпознава и преценява информаторите пръв поглед. Свещеникът беше подлец, който и майка си би продал, за да се нареди. Гришин не бе пропуснал да забележи как заблестяха очите му, когато му спомена за издигане до митрополит.
И нещо друго, помисли си полковникът, докато минаваше покрай двамата съгледвачи, които бе оставил на пост до вратата. Трябваше да се поразтърси из Младежката бойна лига и да намери някой млад и снажен красавец за продажния свещеник.
Нападението на четиримата маскирани мъже беше бързо и ефикасно. Когато приключи, началникът на таксиметровата фирма, обслужваща централната част на града, прецени, че едва ли има смисъл да се оплаква в милицията. При беззаконието, което цареше в Москва и най-добрият следовател не би бил в състояние да открие нападателите, нито пък щеше да си направи труда. Ако им кажеше, че нищо не е откраднато и никой не е пострадал, само щеше да изпише кофи мастило и да си изгуби няколко дни в даване на показания, които щяха да събират прах в някое досие.
Четиримата просто нахлуха в офиса, затвориха вратата, пуснаха щорите и потърсиха началника. Тъй като носеха оръжие, никой не посмя да им противоречи, мислейки, че идват за пари. Но не: единственото, което поискаха, когато завряха пистолет в лицето на началника, бяха пътните листове от преди три вечери. Главният сред тях започна да преглежда документите, докато накрая стигна до нещо, което явно го заинтригува. Началникът нямаше как да го види, защото в момента бе на колене в ъгъла с лице към стената, но записаният маршрут се отнасяше за курс, извършен около полунощ.
– Кой е шофьор номер петдесет и две? – изрева тарторът.
– Не знам – изхленчи началникът и бе възнаграден с удар с дръжката на пистолета. – Има го във ведомостта – простена той.
Накараха го да извади ведомостта. Оказа се, че шофьор петдесет и две е Василий. Според адреса, живееше някъде в покрайнините.
След като каза на началника, че дори и през ум да му мине да се обади на Василий и да го предупреди, спешно ще смени настоящето си местожителство с дълъг дървен сандък, главатарят откъсна пътния лист и излезе.
Началникът проми раната на главата си, пи един аспирин и набързо забрави за Василий. Ако глупакът дотолкова е откачил, че да дразни подобни хора, заслужаваше си да го посетят. Явно беше ударил в сметката някой, който хич не обича да го правят на ударен, или пък се беше държал непристойно с приятелката му. Но това бе Москва в 1999-а: оцеляваш, ако не дразниш онези с пистолетите. Началникът възнамеряваше да оцелее. Затова отвори офиса и се върна към работата си.
Василий обядваше салам и черен хляб, когато на вратата на дома му се позвъни. Секунди по-късно, бледа като платно, в кухнята влезе жена му. Зад нея вървяха двама въоръжени мъже с маски на лицата. Залъкът на Василий падна от устата му.
– Вижте, аз съм беден човек, нямам... – взе да пелтечи шофьорът.
– Млък! – каза единият от нападателите.
Другият бутна разтрепераната жена на един стол и
навря откъснат лист в лицето на Василий.
– Ти ли си шофьор петдесет и две?
– Да, но честна дума, момчета...