Пръст в черна ръкавица посочи един ред в пътния лист.
– Преди три вечери клиент до „Чисти переулок“ Около полунощ. Кой беше?
– Откъде да знам?
– Опресни си знанията да не ти пръсна топките. Мисли!
Василий се замисли. Нямаше никакъв спомен.
– Поп – каза единият от нападателите.
Изведнъж на шофьора му просветна.
– Сетих се. „Чисти переулок“, малка, затънтена уличка. Трябваше да я търся на картата. Наложи се да чакам десетина минути, докато го пуснат да влезе. После ми плати и си тръгна.
– Опиши го.
– Среден на ръст, нормално телосложение. Към петдесетгодишен. Как да ви го опиша – поп. Всичките изглеждат еднакви. Не, чакайте малко, нямаше брада.
– Чужденец ли беше?
– Едва ли. Говореше идеално руски.
– Виждал ли си го преди?
– Никога.
– А оттогава?
– Не. Предложих му да дойда да го взема, но той каза, че не знаел колко ще се забави. Вижте, ако му се е случило нещо, аз нямам нищо общо. Просто го закарах до там и...
– Къде се качи?
– Пред „Метропол“, разбира се. Аз там стоя. Като съм нощна смяна, заставам пред хотела и чакам.
– По тротоара ли дойде или излезе отвътре?
– Отвътре.
– Откъде знаеш?
– Бях пръв в редицата. Стоях до таксито. Все трябва си отваряш очите, щото чакаш цял час, а някой от зад на опашката вземе, че те пререди. Така че гледах към вратара да издебна някой турист. Тогава излезе килимавка. Помня, че си помислих, какво ли търси поп на такова място. Той се огледа и тръгна покрай редицата право към мен.
– Сам ли беше?
– Сам.
– Каза ли си името?
– Не, само адреса, на който иска да го закарам. Плати в брой, в рубли.
– Говорихте ли си нещо?
– Нито дума. Каза адреса и млъкна. После, като стигнахме, рече „изчакайте“, а като се върна от вратата на къщата, попита „колко ви дължа?" и толкоз. Вижте, момчета, кълна се, че с ръст не съм...
– Яж си салама – прекъсна го единият от нападателите и навря главата му в чинията.
После двамата си тръгнаха.
Полковник Гришин безучастно изслуша доклада. Можеше да означава всичко. Мъжът бил излязъл от „Метропол“ в единайсет и половина. Можеше да е отседнал там, да е бил на гости на някого, или пък просто да е минал през фоайето от едната до другата врата. Все пак информацията си струваше да се провери.
Гришин имаше няколко информатори в Централното управление на московската милиция. Най-висшестоящият от тях беше генерал-майор от ръководещия Президиум. Най-често използваният – началник на Архива. Но за сегашната задача първият беше прекалено високопоставен, а вторият прекадено застопорен в отдела си. Третият бе следовател в отдел „Убийства“. Дмитрий Бородин.
Малко преди залез слънце следователят влезе във фоайето на хотела, размаха милиционерската си карта и поиска да се срещне с администратора, австриец, който от осем години работеше в Москва.
– „Убийства“ ли? – попита го угрижено администраторът. – Да не би да се е случило нещо с някой от гостите ни?
– Доколкото ми е известно, не. Просто рутинна проверка – отвърна Бородин. – Искам да видя пълния списък на гостите от преди три вечери.
Администраторът седна пред компютъра в кабинета си и извади списъка на екрана.
– Искате ли да ви го отпечатам? – попита.
– Да, предпочитам да ми го дадете на хартия.
Бородин започна да оглежда колонките. Ако се съдеше по имената, от шестстотинте гости на хотела само десетина бяха руснаци. Останалите идваха от Западна Европа, САЩ и Канада. „Метропол“ беше скъп хотел – за заможни туристи и бизнесмени. Бородин знаеше, че трябва да гледа за титлата „отец“ пред името. Но такава нямаше.
– Имате ли православни свещеници в хотела? – попита той.
Администраторът се озадачи.
– Не, поне не знам да има... Никой не се е регистрирал като такъв.
Бородин прегледа целия списък, но не откри нищо.
– Ще се наложи да го задържа – каза той накрая. Администраторът с удоволствие му го даде, само и само да се отърве от него.
Полковник Гришин успя лично да проучи списъка едва на следващата сутрин. Малко след десет часа един от двамата стюарди в централата на Съюза влезе в кабинета му и го завари блед и разтреперан.
Попита плахо дали полковникът се чувства добре, но беше отпратен с гневно махане с ръка. Когато онзи си тръгна, Гришин погледна ръцете си и ги стисна в юмрук, за да не треперят. Яростта не му беше непознато чувство, но когато го обхванеше, често усещаше, че не може да се овладее.
Името беше по средата на третата страница от разпечатката. Доктор Филип Питърс, американски учен.