Гришин познаваше това име. Беше го пазил в паметта си цели десет години. Два пъти се беше ровил преди десет години в архивите на Имиграционния отдел на Второ главно управление, където се съхраняваха копия от всяка една молба за съветска виза. И двата пъти все бе попадал на това име. И двата пъти бе изисквал снимката към досието, за да се вгледа по-отблизо в посивелите къдрици и опушените очила, скрили "слаби" очи, на които нищо не можеше да убегне.
В подземията на Лефортово беше размахвал снимката под носовете на Круглов и Блинов и двамата бяха потвърдили, че това е човекът, с когото тайно са се срещали в тоалетната на Музея за ориенталско изкуство и в катедралата във Владимир.
Десетки пъти се бе клел, че ако човекът с това лице и този псевдоним някога се върне в Русия, двамата ще си уредят сметките.
И ето че той се бе върнал. След десет години си бе въобразил, че безочливата дързост, оскърбителното нахалство да дойде отново на територията на Анатолий Гришин ще му се разминат просто ей така.
Той стана, отиде до библиотеката си и изрови стара папка. От нея извади друга снимка, увеличена от по-малката, доставена преди години от Олдрич Еймс. След разпускането на комисията „Монах" един приятел от Първо главно му я бе подарил за спомен. Горчив спомен. Но той я бе съхранил като богатство.
Лицето бе по-младо, отколкото би било сега, но погледът бе прям и непреклонен. Косата беше руса и къдрава. Нямаше ги сивите мустаци, нито пък очилата. Но лицето бе същото. Лицето на младия Джейсън Монк.
Гришин се обади на двама души и им даде ясно да разберат, че няма да търпи забавяне. От информатора си в имиграционния отдел на летището полковникът поиска да разбере кога този човек е дошъл в страната, откъде и дали си е заминал. На Бородин нареди да се върне в „Метропол“ и да установи кога се е регистрирал доктор Питърс, още ли е в хотела и ако да, в коя стая.
И двамата му докладваха в ранния следобед. Доктор Питърс бе пристигнал в страната преди седем дни с редовен полет на Британските авиолинии и ако беше напуснал страната, то не е било през летище „Шереметиево". От Бородин полковникът научи, че американецът се е настанил с резервация от уважаван лондонски туроператор в деня на пристигането си, не е напускал хотела и се намира в стая 841-ва.
Единственото странно нещо, според следователя, бе, че паспортът на доктор Питърс е изчезнал от рецепцията. Трябвало е да остане там до заминаването му но го няма. Всички служители твърдели, че не могат да си представят как е могло да стане това.
Гришин не беше изненадан. Отлично знаеше какво може да се постигне с една стодоларова банкнота в Москва. Паспортът за влизане най-вероятно бе унищожен. Монк се подвизаваше под нова самоличност, но сред шестстотинте гости на хотела едва ли някой би го забелязал. Когато поискаше, можеше да си тръгне дори без да плати, да се изпари, да изчезне като дим. Онези от хотела щяха да свият рамене и да го впишат в графа "загуби".
– Една последна задачка – каза полковникът на Бородин, който още не си бе тръгнал от хотела. – Вземи кодирана карта за стаята и кажи на администратора, че ако и думица за това стигне до ушите на доктор Питърс, той не само ще бъде изхвърлен, но и ще прекара следващите десет години в каменна кариера. Не ме интересува какво ще му обясниш.
Полковник Гришин реши, че работата не е за хората от Черната Гвардия. Те се разпознаваха лесно и аферата можеше да завърши с протести от страна на Американското посолство. Най-подходящи за случая бяха обикновените престъпници, щяха да свършат работата, че и вината щяха да си поемат. В мафията на Долгоруки имаше екип, който се бе специализирал в първокласни влизания с взлом.
Вечерта след неколкократни обаждания в стая 841-ва, от които стана ясно, че вътре няма никой, двама си отключиха с картата и влязоха. Третият остана да чака в кожените кресла, в случай че се завърне наемателят.
Стаята бе подложена на щателен обиск. Нищо интересно не бе намерено. Нито паспорт, нито документа, нито куфарче, нито каквито и да било лични книжа. Където и да се намираше, Монк бе взел всичко със себе си. След като всичко бе претърсено, „специалистите" си тръгнаха и оставиха стаята така, както я бяха намерили.
От другата страна на коридора чеченецът, който бе наел стаята отсреща, отвори едва забележимо вратата, видя мъжете да влизат и излизат и докладва по мобилния си телефон.
В десет вечерта Джейсън Монк влезе във фоайето, на хотела като човек, който току-що се е навечерял и иска да се оттегли в стаята си. Не мина през рецепцията, носеше картата в себе си. И двата входа бяха завардени от постови – по двама на всяка врата. Когато Монк влезе в единия от асансьорите, двама от наблюдателите се метнаха на другия, а останалите тръгнаха по стълбите.