Коля.
И тъй като Монк пътуваше с автомобил на Министерството на отбраната и беше облечен в униформата на полковник от Генералния щаб, селяните не виждаха причина да не го упътят къде живее чичо Коля.
Навън беше тъмно като в рог и ужасно студено, когато Монк почука на вратата на къщата. Отвори му накуцващият прислужник и, виждайки униформата, веднага го покани вътре.
Часът минаваше девет, генерал Николаев не очакваше гости, но непознатият полковник и дипломатическото му куфарче дори не го изненадаха кой знае колко. Седеше в любимото си кресло край бумтящия огън, четеше мемоарите на един по-млад генерал и от време на време пръхтеше с насмешка. Познаваше ги до един, знаеше какво са правили и – още по-лошо – какво никога не са правили, независимо какво твърдяха сега, когато им се бе отдал случай да изкарат пари, съчинявайки наново историята.
Когато Володя влезе и обяви, че е дошъл човек от Москва, генералът остави четивото си и вдигна глава.
– Кой си ти? – попита той.
– Някой, който би желал да поговори с вас, генерале.
– От Москва ли си?
– За момента, да.
– Е, щом си дошъл, говори – генералът кимна към куфарчето. – Документи от министерството ли носиш?
– Не точно. Наистина са документи, но от друго място.
– Навън е студено. Седни до огъня да се посгрееш. Е, хайде де, слушам те. Какво те води насам?
– Ще бъда напълно искрен, генерале. Прибягнах до тази униформа само за да ви убедя да ме приемете. Не съм офицер от руската армия, не съм полковник, още по-малко пък от Генералния щаб. Всъщност аз съм американец.
От другата страна на камината руснакът седеше и го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. В следващия миг засуканите върхове на мустаците му се вирнаха от гняв.
– Ти си измамник! – викна той. – Долен шпионин. Няма да търпя измамници и шпиони в къщата си. Вън!
Монк остана на мястото си.
– Добре, ще си тръгна. Но съм пропътувал цели десет хиляди километра и ще е жалко да остана само трийсет секунди. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?
– Един въпрос? Какъв? – изръмжа генерал Николаев.
– Хората говорят, че преди пет години, когато Борис Елцин ви е помолил да се върнете в армията и да командвате нападението над Чечня и разрушението на столицата Грозни, вие сте погледнали плановете и сте казали на тогавашния министър на отбраната Павел Грачов: „Командвам войници, а не касапи. Тая работа тук е за палачи.“ Вярно ли е това?
– Кое по-точно?
– Вярно ли е? Позволихте ми да ви задам един въпрос.
– Да, вярно е. И бях прав.
– Защо го направихте?
– Това вече е втори въпрос.
– Ще трябва да измина още десет хиляди километра, за да се прибера у дома.
– Добре. Защото не смятам, че геноцидът е работа на войниците. А сега се махай.
– Тая книга, дето я четете, нищо не струва.
– Ти пък откъде знаеш?
– Чел съм я. Пълна е с лъжи.
– Вярно е. И какво от това?
Монк бръкна в куфарчето си и извади Черния манифест. Отвори го на една отбелязана страница и подаде папката на генерала.
– След като имате време да четете глупости, бихте хвърлили едно око на това тук?
Любопитство на генерала взе надмощие над гнева му.
– Американска пропаганда?
– Не. Руско бъдеще. Прочетете. Тази страница и следващата.
Генерал Николаев изсумтя недоволно, взе папката и прочете набързо двете отбелязани страници. Лицето му почервеня от гняв.
– Какъв е тоя боклук? – изкрещя той. – Кой го е писал?
– Чували ли сте за Игор Комаров?
– Що за глупост. Разбира се, че съм чувал. Ще стане президент през януари.
– Добър ли е, или не?
– Откъде да знам? Всичките са като фурнаджийски лопати.
– Значи мислите, че не е по-различен от останалите?
– В общи линии.
Монк му разказа онова, което се бе случило през миналия юли, препускайки през събитията колкото е възможно по-бързо, от страх да не изгуби вниманието на стария генерал или пък още по-зле, търпението му.
– Не ти вярвам – отсече генералът. – Идваш тука да ми разправяш някакви измишльотини...
– Ако бяха измишльотини, едва ли трима мъже щяха да загинат заради тях. Ще ходите ли някъде тази вечер.
– Какво? Не.
– Защо не оставите мемоарите на Павел Грачов и не прегледате намеренията на Игор Комаров. Някои от пасажите ще ви харесват. Като укрепването на армията, например. Но не за защита на родината. Тя не е застрашена от никого. Целта е да се създаде армия, която да извършва геноцид. Може и да не харесвате евреите, чеченците, грузинците, украинците и арменците, но те също бяха с вас в танковете. Биха се край Курск, при „Багратион“, в Берлин и Кабул. Биха се редом до вас. Защо не отделите няколко минути да видите какво им е намислил Комаров