Генерал Николаев впери поглед в упорития американец, с четвърт век по-млад от него, и попита.
– Вие, американците, пиете ли водка?
– В такава мразовита вечер насред Русия пием.
– Там има една бутилка. Сипи си.
Докато възрастният мъж четеше, Монк пийна чашка „Московская“ и се замисли за онова, което му бяха казали в замъка Форбс.
„Той е може би последният руски генерал, запазил онова старомодно чувство за хумор. Не е глупав и не познава страха. Десет милиона ветерани и до днес биха слушали чичо Коля“, бе казал руският му инструктор Олег.
След падането на Берлин и едногодишната окупация младият майор Николаев бе изпратен в Москва да учи в офицерско училище. През лятото на 1950-а бе назначен да командва един от седемте танкови полка по поречието на река Ялуцзян в Далечния изток.
Корейската война беше в разгара си. Американските войски упорито настъпваха на север. Сталин сериозно се бе замислил да отърве кожата на корейците, като изпрати новите си танкове срещу американците. Две неща го възпряха: мъдрите съвети на другите и собствената му параноя. Новите ИС-IV бяха толкова свръхсекретни, че на Запад дори не знаеха за тях и Сталин се опасяваше някой от тях да не попадне невредим в ръцете на врага по време на битката.
През 1951-ва Николаев се върна в Москва с чин подполковник и бе изпратен в Потсдам. Беше едва на двайсет и пет.
На трийсетгодишна възраст пое командването на специалния танков полк по време на Унгарската революция Именно там за първи път се противопостави на тогавашния съветски посланик Юрий Андропов, който щеше в последствие да се издигне до председател на КГБ, а след това и до генерален секретар на КПСС. Полковник Николаев отказа да обстрелва с картечница тълпите протестиращи унгарски граждани по улиците на Будапеща.
– Седемдесет процента от тях са жени и деца – каза той на съветския посланик и главен стратег на потушаването на революцията. – Хвърлят камъни. Ние им излизаме с танкове насреща. Какво могат да ни направят?
– Трябва да им бъде даден урок – крещеше Андропов. –Стреляй с картечницата!
Николаев знаеше какво може да причини тежката картечница на толкова много хора, събрани на едно място. Майка му и баща му бяха загинали така през 1941-ва в Смоленск.
– Щом искате да се стреля, стреляйте вие – отвърна той на Андропов.
Един висш генерал успокои положението, но кариерата на Николаев увисна на косъм. Андропов не прощаваше лесно.
До средата на шейсетте години Николаев бе изпращан във възможно най-отдалечените поделения. Прекара години по поречието на Амур и Усури на границата с Китай, докато Хрушчов се чудеше дали да нахлуе с танковете и да даде урок на Мао Цзедун.
Хрушчов бе свален, на негово място дойде Брежнев, положението се поуспокои и Николаев с удоволствие напусна пустите земи на границата с Манджурия, за да се върне в Москва.
През 1968-а, вече четирийсет и две годишен и с чин генерал-майор, той пое командването на една от дивизиите, изпратени в Чехословакия по време на Пражката пролет. При един от инцидентите лично поведе рота от танкове към центъра на града, за да спаси неколцина парашутисти, попаднали в беда. Случката се превърна в легенда сред десантниците.
После прекара четири години като преподавател по стратегия и тактика на танковия бой в академията „Фрунзе“, подготвяйки цяло поколение млади офицери, които го боготворяха. През 1973-а бе изпратен като съветник по военните въпроси в Сирия. Войната Йом Кипур тъкмо беше започнала.
Въпреки че не му влизаше в работата да се намесва във военните действия, той така добре познаваше танковете, доставени от Съветския съюз, че подготви и организира атака срещу израелската Седма танкова бригада отвъд Голанските възвишения.
Сирийците не можеха да се мерят с противниците си, но стратегията и тактиката бяха блестящи. Израелската танкова бригада в крайна сметка оцеля, но по едно време сирийците здравата ги бяха притиснали. Случаят се запомни като един от малкото, в които арабските танкови части създаваха проблеми на израелците.
След Сирия Николаев бе поканен в Генералния щаб да изготвя стратегия за офанзивни операции срещу НАТО. През 1979-а дойде Афганистан. На петдесет и три години генералът бе изправен пред възможността да поеме командването на Четирийсета армия, която щеше да се заеме с операцията. Постът означаваше повишение от генерал-лейтенант в генерал-полковник.