Като такива те представляваха съветски еквивалент на американските Агенция за национална сигурност и Национална разузнавателна служба или пък британския Правителствен комуникационен щаб.
По-възрастните служители на КГБ, като председателя Андропов, например, изобщо не можеха да се ориентират в сложната материя на електронното разузнаване, но поне признаваха неговата важност. В Съветския съюз, който технологично изоставаше с десетилетия от Запада, за военно и разузнавателно оборудване винаги се намираха пари и Осмо главно управление получаваше всяка най-нова разработка в електрониката.
Когато Горбачов разцепи КГБ на отделни структури Осмо и Шестнайсето се сляха, за да образуват така наречената Федерална агенция за правителствени връзки и информация, или ФАПСИ.
ФАПСИ вече бе оборудвана с най-мощните компютри, най-добрите математици и дешифровчици и всичко в областта на радиотехнологиите, което парите можеха да купят. След падането на комунизма тази изключително скъпа за поддържане структура бе изправена пред сериозен и непреодолим проблем: парите.
С началото на приватизацията ФАПСИ буквално се предложи на пазара за пари, предоставяйки възможност на начинаещите руски бизнесмени да проследят – разбирай, откраднат – търговските контакти и кореспонденция на конкурентите си, местни и чуждестранни. Някъде от1995-а насам вече не представляваше проблем за която и да е руска фирма да наеме правителствената агенция и да ѝ възложи да следи телефонните разговори, факсовете, телексите или пък радиопредаванията на даден чужденец в Русия.
Полковник Гришин прецени, че където и да се намира, Джейсън Монк все пак поддържа някаква връзка с онези, които са го пратили. Едва ли контактуваше чрез посолството, което бе поставено под наблюдение, освен ако не им звънеше по телефона, където лесно можеха да го засекат.
Следователно си беше донесъл някакъв вид предавател.
– Ако бях на негово място – каза един от високопоставените специалисти във ФАПСИ, с когото Гришин се консултира срещу солидно заплащане, – щях да използвам компютър. Бизнесмените непрекъснато го правят, компютър, който приема и предава? – попита Гришин.
– Разбира се. Компютрите могат да осъществяват връзка със спътниците, а оттам и с други компютри. На тая база работи информационната магистрала Интернет.
– Трафикът сигурно е огромен.
– Така е. Но и нашите компютри не са малки. Въпросът е да умееш да пресяваш съобщенията. Деветдесет процента от електронния трафик са си чисто дърдорене: разни идиоти си приказват по компютъра. Девет процента съдържат търговска информация – фирми договарят стоки, цени, договори, срокове на доставка. Останалото е правителствен трафик. Навремето половината управление работеше за тоя един процент.
– Колко от трафика е кодиран?
– Целият правителствен и около половината търговски. Но търговските кодове не са ни проблем.
– И в коя категория мислиш, че ще попадне моят американски приятел?
Специалистът от ФАПСИ беше прекарал половината си живот в разузнаването и нямаше навика да задава излишни въпроси.
– Най-вероятно някъде из търговския трафик – отвърна той. – На правителствените им знаем източниците. Може и да не сме в състояние да ги разшифроваме, но знаем, че са изпратени от това и това посолство, консулство или легация. Твоят човек там някъде ли работи?
– Не.
– Значи сигурно използва търговските спътници. „Чиниите“ на американското правителство предимно наблюдават и подслушват нас. И предават дипломатическия трафик, разбира се. Но сега горе е пълно с търговски сателити, фирмите си наемат време и контактуват с клоновете си по целия свят.
– Мисля, че моят човек предава от Москва. Може би и приема.
– Приемането не ни върши работа. Съобщение от спътник може да се приеме във всяка една точка от Архангелск до Кримския полуостров. Можем да го засечем къде се намира само когато предава.
– Тоест, ако руска търговска фирма ви наеме да откриете изпращача, бихте могли да го направите?
– Може би. Но струва доста скъпо, в зависимост от това колко хора и компютри работят по случая, колко часа в денонощието ще го следим.
– Двайсет и четири часа – каза Гришин. – Всички хора, с които разполагате.
Ученият зяпна от почуда. Това щеше да струва милиони долари.
– Доста сериозна поръчка.
– Не се шегувам.
– Съобщенията ли искате?
– Не, местонахождението на изпращача.