Два от жилищните блокове на тази улица са предназначени изцяло за пенсионирани висши офицери от бившия КГБ, на които държавата е осигурила уютни и комфортни старини.
През зимата на 1999-а сред тях бе един от най-опасните руски разузнавачи, генерал Юрий Дроздов. В разгара на Студената война той бе ръководил всички операции на КГБ по цялото източно крайбрежие на Америка, преди да бъде върнат в Москва, за да оглави свръхсекретното управление „Нелегално разузнаване“.
Нелегалните разузнавачи са онези, които влизат във вражеската територия без какъвто и да било дипломатически имунитет и, внедрени като бизнесмени, учени и какво ли още не, ръководят на място агентите, които са вербували. Години наред Дроздов бе обучавал и изпращал по света нелегалните разузнавачи на КГБ.
Гришин се бе засякъл с него за кратко в последните дни преди пенсионирането му, когато генералът оглавяваше малката и дискретна група, поела анализирането на огромното количество сведения, пристигащи от Олдрич Еймс, а полковникът водеше разпитите на разконспирираните шпиони.
Двамата не се обичаха особено. Дроздов не си падаше по грубите методи, а Гришин, който никога не бе напускал Съветския съюз, като се изключи безславната му мисия в Източен Берлин, ненавиждаше онези от Първо главно, които бяха прекарали половината си живот на Запад и се бяха „заразили“ от чуждестранни превземки. Все пак Дроздов се съгласи да се срещне с него в апартамента си на улица „Маросейка“.
Без много приказки Гришин извади увеличената снимка и я сложи на масата.
– Познавате ли този човек? – попита.
За негов ужас старият разузнавач избухна в неудържим смях.
– Дали го познавам:? Лично не. Но това лице се е запечатало в съзнанието на всеки мой връстник, работил някога в Язенево. Вие не знаете ли кой е?
– Не. Ако знаех, нямаше да бъда тук.
– Викахме му Лисицата. Найджъл Ървин. Ръководеше всички операции срещу нас през седемдесетте години. После шест години беше началник на британската Тайна разузнавателна служба.
– Шпионин.
– Майстор на шпионажа, шеф на всички шпиони – поправи го Дроздов. – Не е съвсем същото. Беше един от най-добрите в бранша. Защо питате?
– Пристигнал е в Москва вчера.
– Сериозно? Знаете ли защо?
– Не – излъга Гришин.
Дроздов го изгледа изпитателно. Не можеше да го заблуди с това "не".
– Всъщност, вас пък какво ви интересува? Нали вече не сте в играта? Доколкото знам, ръководите ония мутри на Комаров, или бъркам нещо?
– Аз съм шеф на сигурността в Съюза на патриотичните сили – каза през зъби Гришин.
– Все тая – промърмори старият генерал и изпрати неканения си гост до вратата. – Ако се появи отново, кажете му да мине да пийнем по едно – подвикна той подире му, а под носа си добави: – Кретен.
Щом се върна в кабинета си, Гришин веднага се свърза с информаторите си в Имитационния отдел в им нареди да го уведомят незабавно в случаи, че Найджъл Ървин или господин Тръбшоу влязат в страната.
На следващия ден армейски генерал Николай Николаев даде интервю за „Известия – най-големия национален ежедневник. За вестника това бе нещо като сензация, защото старият воин никога не даваше интервюта.
Материалът трябваше да отбележи предстоящия му седемдесет и четвърти рожден ден и съвсем естествено започна с въпроси около здравословното му състояние.
Стегнат и изправен в кожения си стол в една от стаите на офицерския клуб в Академията „Фрунзе“, генералът отвърна на репортера, че няма проблеми със здравето.
– Зъбите са си мои – изръмжа с гърления си глас той. – Очила не нося и още мога да надбягам който и да е никаквец на твоята възраст.
Репортерът, който беше прехвърлил четирийсетге, напълно му повярва. Фотографката, млада дама на около двайсет и пет години, го погледна с възхита. Дядо и неведнъж беше разправял как младият танкист ги е въвел в Берлин преди петдесет и четири години.
Разговорът се завъртя около положението в страната.
– Окаяно – заяви чичо Коля. – Пълен хаос.
– Предполагам, че ще гласувате за Съюза на патриотичните сили и Игор Комаров идния януари? – попита репортерът.
– За тоя ли? Никога! – отсече генералът. – Банда фашисти това са те. Направо ми се повдига от тях.
– Не разбирам – притесни се журналистът. – Мислех, че...
– Млади човече, хич не си и помисляй, че съм се хванал на патриотичните глупости на Комаров. Знам аз какво е патриотизъм, момче. Виждал съм как се умира за родината. Мислиш ли, че не мога да разбера кога ме лъготят? Тоя Комаров не е никакъв патриот. Пълен боклук, това е той.