– Явно имат силен гръб, господин президент. Разполагат и с манифеста. Показват го насам-натам.
Комаров стана от бюрото си, взе тежката абаносова линия и започна да я удря в лявата си длан.
– Тогава ги намери и ги ликвидирай, Анатолий. Открий какво са намислили и го предотврати. Чуй ме внимателно. На петнайсети януари след малко повече от шест седмици сто и десет милиона руски избиратели ще гласуват за следващия президент на Русия. Аз искам те да гласуват за мен. При седемдесет процента участие, това означава седемдесет и седем милиона гласа. Искам четирийсет милиона от тях. Искам да спечеля на първия тур, без балотаж. Преди една седмица можех да разчитам на шейсет милиона. Този идиот генералът току-що ме лиши от десет.
Думата „десет“ прозвуча почти като рев на див звяр. Линията продължаваше да се движи нагоре-надолу, но Комаров вече удряше по бюрото си. Изведнъж започна да крещи неистово и да млати с линията по телефона си, докато бакелитът не се раздроби на парчета. Гришин стоеше като вкаменен. В коридора цареше гробна тишина. Всички служители се бяха смразили на местата си.
– Сега пък някакъв откачен поп ще агитира за връщане на царя! Няма да има друг цар в тая страна освен мен! И като се кача на престола, така ще ги науча на ред, че Иван Грозни ще им се види ангел!
Той не спираше да удря потрошените остатъци от телефона, вперил обезумял поглед в разпилените парчета, сякаш апаратът бе непокорният руски народ, когото той щеше да вкара в пътя с бой.
Последните му думи отекнаха в тишината и той остави линията на бюрото си. Пое дълбоко въздух, овладя се, възвърна нормалния си глас, но ръцете му така неудържимо трепереха, че му се наложи да опре и десетте си пръста на бюрото, за да ги укроти.
– Днес ще говоря на митинг във Владимир – най-големия в кампанията. Ще го излъчат в цялата страна утре. След това всяка вечер до изборите ще излизам с обръщение към нацията. Средствата са осигурени. Това е моя работа. С рекламата се занимава Кузнецов.– Той протегна ръка през бюрото и насочи показалец право към лицето на Гришин. – Ти, Анатолий Гришин, имаш една-единствена работа. Да спреш саботажа.
Последното изречение също беше изкрещяно. Комаров се тръсна на стола си и махна с ръка на Гришин да си върви. Без да каже нито дума, полковникът тихо по килима и излезе.
По времето на комунизма в Русия имаше само една банка – Народната. След промените и с настъпването на капитализма банките започнаха да никнат като гъби слея дъжд и надхвърлиха бройката осем хиляди.
Повечето от тях – толкова незначителни, че човек лесно можеше да ги пропусне – фалираха бързо, завличайки парите на вложителите си. Други изчезваха за една нощ със същите последици. Оцелелите се учеха на банково дело по метода на опита и грешката. Комунизмът не беше създал традиции в тази област, пък и банкерството се оказа доста рискова професия. За десет години над четиристотин банкери бяха убити, най-вече защото не бяха на едно мнение с гангстерите по отношение на необезпечените кредити и другите форми на незаконно сътрудничество.
В края на деветдесетте нещата се поуталожиха до четиристотин сравнително надеждни банки, с първите петдесет от които Западът бе готов да работи.
Банковото дело бе съсредоточено в Санкт Петербург и най-вече в Москва. И то като организираната престъпност бе силно окрупнено и така наречените Топ Десет държаха осемдесет процента от бизнеса. В някои случаи обемът на инвестициите беше толкова голям, че можеше да се поеме само от консорциум от две или три банки.
През зимата на 1999-а първенството сред основните банки cе държеше от „Мостбанк", Смоленска банка и най-голямата – Московска федерална банка.
Именно в нейната централа пристигна Джейсън Монк през първата седмица на декември. Охраната в сградата беше като във форт Нокс.
Заради опасностите, които грозяха здравето и живота им, директорите на големите банки разполагаха с лични отряди, които можеха да засрамят охраната на всеки американски президент. Трима от тях отдавна бяха преместили семействата си съответно в Лондон, Париж и Виена и се придвижваха до офисите си в Москва с частни самолети. Когато пребиваваха в Русия, личната им охрана се осигуряваше от стотици хора. Хиляди други охраняваха клоновете на банките им.
Да се отиде на лична среща с председателя на Московската федерална банка без предварителна уговорка, направена поне няколко дни по-рано, беше нечувано. Но Монк успя да го постигне. Носеше със себе си нещо също толкова нечувано.
След като провериха и него, и куфарчето му във фоайето на многоетажната сграда, той бе ескортиран до директорската приемна три етажа под кабинета на председателя.