– В Русия има един милион евреи, господин Монк.
– Знам. Десет процента от тях могат да си позволят да се махнат.
Бернщайн стана и отиде до прозореца, от който се виждаше побелялата от сняг Москва. Стъклото леко зеленееше; беше дебело дванайсет сантиметра и можеше да спре и противотанков снаряд.
– Не може да го мисли сериозно.
– Ние смятаме, че може.
– Вие?
– Хората които са ме изпратили тук; влиятелни хора, с много власт. Но уплашени от този човек.
– Вие евреин ли сте, господин Монк?
– Не, сър.
– Щастливец. Той ще спечели, нали? Проучванията сочат, че е непобедим.
– Нещата се променят. Генерал Николаев го осъди оня ден. Надявам се и Православната църква да окаже някакво влияние. Все има начин да бъде спрян.
– Хм! Църквата. Тя не е приятел на евреите, господин Монк.
– Не, но той и на нея се е заканил.
– Значи се опитвате да организирате заговор?
– Нещо такова. Църквата, армията, банките, етническите малцинства. Всеки като помогне с нещо... Гледали ли сте репортажите от сбирките на странстващия проповедник? Дето призовава за връщане на царя?
– Да. Пълни глупости, ако питате мен, но по-добре цар, отколкото нацист. Какво искате, господин Монк?
– Аз ли? Нищо. Изборът е ваш. Вие сте председател на консорциума от четири банки, който контролира двата независими телевизионни канала. Имате ли самолет?
– Да.
– До Киев са само два часа.
– Защо пък Киев?
– За да отидете до Бабий яр, например.
Леонид Бернщайн се обърна от прозореца.
– Можете да си вървите, господин Монк.
Монк събра папките си от бюрото и ги прибра в куфарчето. Беше отишъл твърде далеч.
Бабий яр е дълбока пропаст край Киев, където между 1941-ва и 1943-а година са били разстреляни сто хиляди души. Стреляли са по тях с автомат на самия ръб, за да падат телата им вътре. Сред тях е имало и комисари, и комунистически активисти, но деветдесет и пет процента са били украински евреи.
Монк вече беше на вратата, когато Леонид Бернщайн попита:
– Вие били ли сте там, господин Монк?
– Не, сър.
– А какво сте чували за мястото?
– Чувал съм, че е тягостно.
– Аз съм бил в Бабий яр. Ужасяващо е. Приятен ден, господин Монк.
Кабинетът на доктор Ланселот Пробин в централата на Лондонския хералдически институт на „Куин Виктория" беше шалък и наблъскан с какво ли не. Всеки сантиметър хоризонтална повърхност беше покрит с рула хартия, разхвърляни в привиден безпорядък, в който вероятно ученият се ориентираше.
Когато сър Найджъл Ървин влезе в стаята, доктор Пробин рипна на крака, събори цялата династия Грималди на пода и покани госта си на така освободения стол.
– Е, какво е положението с престолонаследниците? – попита Ървин.
– За трона на Романови ли? Лошо. Както и предполагах. Има един, който може да предяви претенции, но не иска; един, който ще преобърне света, за да го признаят за наследник, но не отговаря на две условия; и един американец, с когото не сме говорили, но който така или иначе няма шансове.
– Лоша работа – каза Ървин.
Доктор Пробин направо не стъпваше на земята. Беше в стихията си, в своя собствен свят на кръвни връзки, смесени бракове и сложни канони.
– Да започнем с измамниците – каза той. – Сещате ли се за Анна Андерсон? Онази, дето цял живот твърдеше, че била княгиня Анастасия и била оцеляла след клането в Екатерининбург. Глупости! Тя вече не е между живите, но ДНК-тестовете окончателно доказаха, че е била лъжкиня. Преди няколко години един друг самозванец почина в Мадрид. Беше се провъзгласил за Алексей. Оказа се, че е просто люксембургски мошеник. Без тях остават трима, които от време на време се споменават в пресата, обикновено неточно. Чували ли сте за принц Георгий?
– Простете, доктор Пробин, но не.
– Няма значение. Той е един младеж, когото амбициозната му майка, княгиня Мария, дъщеря на покойния княз Владимир,, от години се мъчи да лансира в Европа и в Русия. Самият Владимир можеше да мине за престолонаследник като правнук на коронован император, въпреки че пак щяха да го оборят, понеже майка му не е била православна християнка при раждането му, което е едно от условията. Във всеки случай дъщеря му Мария не може да наследи правата му, независимо от претенциите си. Законът на Павел, нали разбирате?
– Не съвсем.
– Павел I го е наложил. Престолът се наследява само по мъжка линия, освен ако не възникнат изключителни обстоятелства. Дъщерите не се броят. Голяма дискриминация, но това е положението. Така че княгиня Мария е всъщност принцеса Мария и синът ѝ Георгий изобщо не е на опашката. Според Закона на Павел и синовете на дъщерите не се броят.