Двете организации, които спомена, бяха Службата за външно разузнаване и Федералната служба за сигурност, наследили съответно Първо и Второ главно управление на старото КГБ.
– Не, сър. От Америка.
Генерал Петровски не се притесни. Просто се вгледа в неканения си гост и се опита да разгадае намеренията му. В крайна сметка семейството му беше в съседната стая, а мъжът можеше да е наемен убиец.
Монк започна да обяснява как черната папка в куфарчето му се е озовала в посолството, а оттам в Лондон и във Вашингтон. Как са я чели по-малко от стотина души от две държави. Не спомена за Линкълновия съвет; ако генерал Петровски наистина вярваше, че Монк е изпратен от американското правителство, толкова по-добре.
– Как се казвате всъщност?
– Джейсън Монк.
– Наистина ли сте американец?
– Да, сър.
– Имате страхотен руски. И какво съдържа този Черен манифест.
– Освен всичко друго, смъртната присъда на вас и на хората ви, подписани от Игор Комаров.
В тишината Монк дочу заядливите реплики на Том и Джери по телевизията. Татяна се заливаше от смях. Петровски протегна ръка и каза:
– Дайте да видя.
След около половин час вече беше прочел четирийсетте страници. Метна папката обратно на Монк и отсече:
– Не може да стане!
– Защо?
– Няма да му позволят.
– Досега са му позволявали. Наемна гвардия, отлично подбрана и въоръжена до зъби. По-голяма, макар и по-необучена, Младежка бойна лига. Пари в изобилие. Кръстниците на Долгоруки още преди две години са сключили сделка с него. Двеста и петдесет милиона щатски долара срещу върховна власт в страната.
– Нямате доказателства.
– Манифестът е достатъчно доказателство. Съвсем ясно се казва как ще се отблагодарят на спонсорите. Хората на Долгоруки няма да пропуснат да си вземат своето. Ще ликвидират конкурентите си. След унищожаването на чеченците и заточаването на арменците, грузинците и украинците, това няма да е проблем. Но те ще поискат още. Ще поискат да отмъстят на онези, които са ги преследвали. Като започнат с Колегиума на силите за борба с организираната престъпност. Ще им трябват хора за новите трудови лагери – да им вадят злато, сол и олово. Какви по-добри работници от юначагите в СОБР и ОМОН? Вие естествено няма да доживеете, за да видите това.
– Той може и да не спечели.
– Прав сте, генерале, може и да не спечели. Популярността му вече започна да пада. Генерал Николаев го оплю преди няколко дни.
– Четох интервюто. Останах много изненадан. Да имате нещо общо с тази работа?
– Може би.
– Хитро.
– Сега и частните телевизии спират да излъчват репортажи за него. Вестникът му вече не излиза. Според последните проучвания може да разчита на шейсет процента от гласовете, срещу седемдесет миналия месец.
– Ето, рейтингът му пада, господин Монк. Може и да не спечели.
– А ако спечели?
– Не мога да тръгна срещу целите президентски избори. Може да съм генерал, но все пак си оставам просто един милиционер. Обърнете се към служебния президент.
– Той е един страхливец.
– Не мога да ви помогна.
– Ако усети, че победата му се изплъзва, той ще се опита да нанесе удар върху държавата.
– Тогава държавата ще се защити, господин Монк.
– Чували ли сте за Зипенхафт, генерале?
– Не говоря английски.
– Това е на немски. Бихте ли ми дали номера на телефона си тук?
Петровски кимна към апарата на бюрото. Монк запомни номера и прибра папките си в куфара.
– Онова, за което ме питахте... Какво значи? – заинтригува се генералът.
– Немските офицери, дръзнали да въстанат срещу Хитлер, са били обесвани на струна от пиано. По силата на закона Зипенхафт жените и децата им са били изпращани в концентрационните лагери.
– Това и комунистите на са го правили! – възмути се Петровски. – Изселваха ги, изгонваха децата от училище, но не са ги пращали по лагери.
– Този човек е луд, генерале. Зад цивилизованата фасада се крие един увреден мозък. Но Гришин ще изпълнява заповедите му, каквито и да са те. Ще тръгвам, ако не възразявате.
– Вървете, докато не съм ви арестувал.
Преди да излезе, Монк се обърна и каза:
– Ако бях на ваше място, щях да взема някои предпазни мерки. Ако спечели или усети, че губи, може да ви се наложи да се биете за съпругата и детето си.
После отвори вратата и си замина.
Доктор Пробин беше като развълнувано дете. Заведе сър Найджъл Ървин до еднометровата карта, която явно сам беше начертал, и гордо заяви:
– Как ви изглежда?