Преследвачите се отлепиха от витрините и отново тръгнаха по петите им.
– Боже Господи, как са могли да стигнат дотук – каза той като на себе си и сви в страничната уличка.
Предавателят в колата на Гришин запращя.
– Свърнаха встрани. Влизат в някакъв ресторант –докладва един от преследвачите.
„Сребърен век“ е друг традиционен руски ресторант, който се намира в тясна уличка на гърба на театъра. Направен в някогашната Централна московска баня, той е изключително интересен с покритите си с мозайки стени, на които са изрисувани битови сцени от отминали времена.
След пронизващия студ навън двамата посетители с удоволствие влязоха в топлия салон.
Ресторантът беше препълнен, почти нямаше свободна маса. Щом ги видя, салонният управител се втурна насреща им.
– Съжалявам, но всичко е резервирано, господа – каза той на руски. – Голямо частно празненство. Много съжалявам.
– Виждам една свободна маса там – отвърна Винсънт също на руски. – Вижте, ето там.
В дъното на салона наистина имаше една празна маса за четирима. Руснакът се огледа притеснено. Даваше си сметка, че гостите са чужденци и следователно ще платят в долари, но не можеше просто ей така да ги настани.
– Ще трябва да попитам домакина на тържеството – каза той и отиде при красив, мургав мъж, който седеше, заобиколен от приятели, на най-голямата маса в салона.
Мъжът огледа двамата чужденци и кимна. Сервитьорът дотича обратно.
– Нямат нищо против. Заповядайте след мен.
Сър Найджъл Ървин и Винсънт седнаха един до друг на скамейката покрай стената и Винсънт кимна за благодарност на непознатия на съседната маса.
Поръчаха си патица със сос от диви къпини и приеха препоръчаното от сервитьора кримско червено вино, което се оказа великолепно.
Отвън четиримата пеши преследвачи на Гришии бяха блокирали улицата от двете страни. Мерцедесът на полковника спря на пресечката и той излезе да размени няколко думи с хората си. После отново се прибра в колата си да се обади по телефона.
– Как върви работата? – попита.
От коридора на втория етаж на „Национал“ му отвърнаха:
– Още работим по ключалката.
От четиримата, които бяха сложени на пост в хотела, двама бяха останали. Единият сега стоеше в дъното на коридора до асансьорите и гледаше да не дойде някой. В Такъв случай уговорката им беше да го изпревари и да започне да си подсвирква нещо, за да предупреди крадците. Вторият бе с взломаджията, който в момента се бе навел над ключвалката на стая 252-ра и правеше онова, което най-много му идваше отръки.
– Обадете ми се, като влезете – каза Гришин.
Десет минути по-късно ключалката каза "щрак" и се отвори. Гришин бе информиран на часа.
– Всяко листче, всеки документ – снимате и оставяте на същото място – нареди той.
В стаята на сър Найджъл Ървин претърсването беше бързо и щателно. Крадецът прекара десет минути, в банята, излезе и поклати глава. В чекмеджетата на раклата го очакваше обичайният набор от вратовръзки ризи, гащи и носни кърпи. Нощните шкафчета бяха празни. Същото се отнасяше и за сака върху гардероба и джобовете на двата костюма вътре.
Крадецът коленичи и доволно възкликна.
– А-ха!
Куфарчето беше под леглото, забутано навътре чак до средата, където трудно можеше да бъде забелязано. Той го придърпа с една закачалка и се зае с шифъра на ключалката. Отне му едва три минути.
Когато отвори капака, остана разочарован. Вътре имаше пластмасов „джоб“ с пътнически чекове, които той щеше да вземе, ако не бяха изричните заповеди на Гришин да не прибира нищо; портфейл с няколко кредитни карти и сметка от бара на „Уайт’с Клъб“ в Лондон, и плоско сребърно шише, чието съдържание издаваше непозната миризма.
В джобовете на капака имаше само обратен билет до Лондон и карта на Москва. Той прегледа страниците ѝ да види дали няма нещо отбелязано но не намери никакви знаци. После фотографира всички документи, а горилата с него докладва на Гришин какво са открили.
– Трябва да има писмо – дочу се металния глас от улицата петстотин метра по-надолу.
Предупреден какво трябва да търси, крадецът отново разгледа куфарчето и откри двойното дъно. Вътре намери дълъг кремав плик, а в него – лист от същата хартия със знака на Патриаршията на Москва и цяла Русия. За по-сигурно писмото беше фотографирано три пъти.
– Заличете следите и тръгвайте – нареди Гришин
Двамата оставиха куфарчето така, както го бяха намерили: писмото – прибрано в плика; плика – поставен по същия начин в тайния джоб под дъното на куфара; самия куфар — затворен, с ключалките, нагласени на същата комбинация от цифри както преди отварянето, и пъхнат на същото място под леглото.