– Теб търсят.
– Кой е?
– Каза просто „американецът“.
Генералът свали Татяна на пода и стана.
– Ще говоря от кабинета.
После мина в съседната стая, бутна вратата след себе си и вдигна слушалката. Жена му от другата страна веднага затвори другия телефон.
– Да?
– Генерал Петровски?
– Да.
– Говорихме онзи ден.
– Спомням си.
– Имам информация за вас. Имате ли нещо за писане?
– Откъде се обаждате?
– От телефонна кабина. Нямам много време. Моля ви, побързайте.
– Слушам ви.
– Комаров и Гришин са накарали приятелите си от мафията на Долгоруки да започнат война срещу чеченците.
– Нека се избият, още по-добре.
– Само че делегацията на Световната банка в момента е в Москва и обсъжда следващия валутен транш. Ако по улиците се гърми на пусия, служебният президент едва ли ще успее да им се представи в добра светлина. Нито на тях, нито на избирателите. Може би ще се запита защо е трябвало да стане точно сега.
– Слушам ви.
– Шест адреса. Моля, запишете си ги.
Монк издиктува адресите.
– Какво има там? – попита генералът.
– На първите два е складиран арсеналът на мафията на Долгоруки. На третия има казино; в мазето му са скрити счетоводните им книжа. Последните три са складове с контрабандна стока за двайсет милиона долара.
– Откъде знаете за всичко това?
– Имам си хора. Познавате ли тези двама офицери?
Монк му съобщи две имена.
– Разбира се. Единият ми е заместник, другият е командир на отряд в СОБР. Защо?
– И двамата са на заплата при Долгоруки.
– Сигурен ли сте?
– Напълно. Ако смятате да организирате някаква акция, гледайте да я обявите в последния момент и без тези двамата.
– Не ме учете как да си върша работата.
Връзката прекъсна. Генерал Петровски остави слушалката и се замисли. Ако този странен чужденец говореше истината, информацията му беше безценна. Имаше две възможности: да остави гангстерите да се избият помежду си, или да организира серия акции срещу най-голямата мафиотска групировка, които в момента щяха да бъдат посрещнати с овации от президентството.
Разполагаше с трихиляден отряд за бързо реагиране, съставен предимно от млади и мотивирани момчета. Ако и половината от онова, което казваше американецът за Игор Комаров и намеренията му, се окажеше вярно, в новата Русия нямаше да има място нито за него, нито за отдела, нито за отряда му. Той стана и се върна в дневната.
Детското беше свършило. Нямаше да разбере дали Уили Койота е хванал заека за вечеря или не.
– Връщам се в службата – каза той на жена си. – Ще бъда там цяла нощ и утре през деня.
През зимата общинските власти заливат пътеките и алеите в парка „Горки“ с вода, която почти мигновено замръзва и превръща парка в най-голямата ледената пързалка в страната. С кънки и солиден запас от водка московчани забравят за малко ежедневните си грижи и се отдават на зимното удоволствие.
Някои от автомобилните алеи се оставят незаледени и свършват в малки паркинги.
Десет дни преди Коледа на един от тези паркинги, свити в зимните си палта и кожените си шапки, се срещнаха двама мъже. Излязоха от колите и застанаха край дърветата срещу пълната с народ пързалка.
Единият беше полковник Анатолий Гришин, а другият – затворен мъж, известен в подземния свят като Механика.
Във време, в което наемните убийци в Русия се предлагаха под път и над път, мафиотските групировки и най-вече мафията на Долгоруки държаха Механика на изключителна почит.
Той беше украинец, бивш майор от армията, които преди години бе служил в Специалните войски, а после във военното разузнаване, ГРУ. Знаеше езици и беше изкарал два мандата в Западна Европа. След като се бе уволнил от армията, той си бе дал сметка, че може да превърне знанията си по френски и английски, способността си да се приобщава с лекота към общества, които за повечето руснаци бяха чужди и непознати, и липсата на каквито и да било скрупули да убива хора, в доходоносна и търсена професия.
– Искали сте да ме видите – каза той.
Знаеше кой е полковник Гришин и бе наясно, че в Русия шефът на охраната в Съюза на патриотичните сили няма нужда от услугите му. В Черната гвардия, да не говорим за поддръжниците на партията от мафията на Долгоруки, имаше достатъчно главорези, които само чакаха да им се даде заповед. Но работата зад граница изискваше по-особени умения.