– Защо хората записват най-съкровените си мисли и намерения? Защо споделят несподелимото с личните си дневници? Защо водят толкова интимни хроники за живота си? Защо големи корпорации и служби като нашата съхраняват свръхсекретни материали? Може би е било замислено като строго поверителен документ за тесен кръг от приближени, или пък го е написал за да му олекне. Или е просто измама, целяща да му навреди. Не знам.
– А, ето че си дойдохме на думата – каза сър Хенри. – Не знаем. Но след като прочетох документа, мисля, ще се съгласите, че трябва да разберем. Неизвестните са много. Как изобщо подобно нещо се е появило на хартия? Наистина ли е писано от Игор Комаров? Действително ли смята да изпълни всички тия ужасии, ако, или по-скоро, когато дойде на власт? Ако е така, как е откраднат манифестът, кой го е откраднал и защо е решил точно на нас да го подхвърли? Или става дума за една огромна лъжа? – Той разбърка кафето си и погледна с отвращение към двете папки – оригиналната и тази с превода на Макдоналд. – Съжалявам, Джок, но трябва да намерим отговора на тези въпроси. Иначе изобщо не мога да дам ход на това тук. Истината е в Москва, Джок. Не знам как ще я откриеш, това е твоя работа. Но ние трябва да знаем.
Шефът на СИС открай време имаше две основни задължения. Едното бе професионално – да осигурява на нацията най-доброто разузнаване, на което бе способен. Другото, политическо – да поддържа непрекъсната връзка с Междуведомствената комисия по разузнавателното, където заседаваха тузарите на основния клиент, Външното министерство, с които не се излизаше лесно на глава; да се бори за по-голям бюджет с кабинета и да си създава приятели сред политиците в правителството. За тази нелека задача се искаше твърдост, характер и остър ум. А сър Хенри не беше глупак.
Последното, което би му хрумнало, бе да се изправи пред всички с тази хвърчаща историйка за скитника, подхвърлил в колата на една начинаеща дипломатка някакъв документ, при това изпоцапан от отпечатъци от обувки, който описваше програма, граничеща в жестокостта си с лудост, и който можеше да се окаже фалшив. Щяха да го разнищят и той го знаеше.
– Връщам се още този следобед, шефе.
– Глупости, Джок, не си спал две нощи. Иди на театър, изкарай поне осем часа сън, пък утре ще хванеш първия полет за земята на казаците. – Сър Хенри погледна часовника си. – А сега, господа, моля да ме извините.
Тримата веднага си тръгнаха. Макдоналд така и не успя да се дореди до театър, нито пък до осемтте часа сън. Дешифровчиците току-що бяха донесли в кабинета на Марчбанкс съобщение: апартаментът на Силия Стоун бил разбит и претърсен из основи. Връщайки се у дома, тя заварила в жилището си двама маскирани мъже, които я ударили с крак на стол. Била в болница, без опасност за живота.
Марчбанкс мълчаливо подаде листа на Макдоналд, който го прочете набързо и изруга:
– Мамка му!
Вашингтон, Юли 1985
Информацията, както често се случва в света на шпионажа, беше косвена, идваше от трета ръка и най-вероятно щеше да се окаже пълна загуба на време.
Един американец, доброволец от благотворителната програма на УНИЦЕФ в неприятната марксистко-ленинска република Южен Йемен, си дошъл в Ню Йорк в отпуска и излязъл на вечеря със стар съученик служител на ФБР.
Описвайки огромната военна помощ, която Южен Йемен получавал от Москва, социалният работник казал за един свой разговор с някакъв майор от руската армия, с когото се запознал в бара на хотел "Рок“ в Аден.
Като повечето свои сънародници в страната, руснакът не говорел нито дума арабски, но контактувал с йеменците, жители на бивша британска колония, на английски. Американецът, давайки си сметка колко непопулярна е родината му в Южен Йемен, имал навика да казва на хората, че е швейцарец. Така казал и на руснака.
След няколко чашки езикът на майора се развързал и понеже наоколо нямало други руснаци, той започнал ожесточено да критикува управниците в собствената си страна, обвинявайки ги, че са се отдали на корупция и престъпно разхищение и пет нари не дават за собствения си народ в усилията си да подпомагат Третия свят.
След като разказал за случая, доброволецът вероятно щял да забрави за него, ако онзи от ФБР не бе споделил чутото със свой приятел от бюрото на ЦРУ в Ню Йорк.
След консултация с шефа си, служителят от ЦРУ уредил втора вечеря с доброволеца, на която виното се леело до насита. За да провокира събеседника си, той взел да се жалва, че руснаците са постигнали сериозен напредък в отношенията си със страните от Третия свят, особено в Близкия изток.