Последният разпит на агентите, предадени от Еймс, отдавна беше приключил, последната капчица информация беше изстискана от обезумелите от ужас мъже. Дванайсет души бяха затворени в злокобните подземия на Лефортово. Всеки един от тях застана пред спецовете по разпити от Първо и Второ главно управление. Който покажеше упорство или къса памет, минаваше през специалния кабинет на Гришин.
Двама, противно на настояванията на Гришин, се отърваха с доживотни присъди в трудови лагери. Бяха работили твърде кратко за ЦРУ или пък заемаха прекалено незначителни длъжности, за да са причинили кой знае каква вреда. Останалите получиха смъртни присъди. Деветима от тях бяха екзекутирани в чакъления двор зад отделеното крило на затвора – на колене, с изстрел в тила. Гришин бе присъствал на всички екзекуции като старши офицер.
По негово настояване един остана жив – най-възрастният. Генерал Дмитрий Поляков беше работил за Америка в продължение на двайсет години. Всъщност от окончателното си завръщане в Москва през 1980-а беше пенсионер.
Никога не бе взимал пари. Правеше го, защото ненавиждаше съветския режим и неговите методи. И им го каза. Изправи се на стола си и им заяви в очите какво е мислил за тях цели двайсет години. Показа повече достойнство и смелост от когото и да било друг. Не се примоли нито веднъж. Понеже беше стар, онова, което можеше да им каже, беше без стойност. Нямаше сведения за нито една текуща операция, а сътрудниците на ЦРУ, които познаваше, отдавна бяха пенсионирани.
Когато разпитът му приключи, Гришин така се бе озлобил срещу него, че го остави жив за специална обработка. Сега старият генерал лежеше на циментовия нар в собствените си екскременти и ридаеше. От време на време Гришин надничаше в килията му, за да се увери, че методите му действат. Чак на 15 март 1988-а, и то по настояване на генерал Бояров, пенсионерът щеше да бъде довършен.
– Въпросът е, скъпи ми колега – каза Бояров на Гришин след последната екзекуция, – че просто няма вече какво да се върши. Комисията „Крисолов“ трябва да бъде разпусната.
– Все още не сме разкрили онзи, за когото говорят в Първо главно управление. Предателите, които той ръководи, още са на свобода.
– А, този ли! Имаме някои сведения, но нито един от заловените не ги потвърди. Никой не е чувал нищо за него.
– А ако хванем хората му? – попита Гришин.
Като ги хванем, ще ги накараме да си платят – отвърна Бояров. – Ако нашият човек във Вашинггон успее да измъкне информация за тях, можете да съберете хората си и да започнете отново. Може дори да се преименувате. Да се наречете например, комисия "Монах".
Гришин не разбра шегата, но Бояров избухна в бурен смях. "Монк" на английски означаваше "монах".
Павел Волски не предполагаше, че ще се чуе толкова скоро с патолога от моргата на Втори медицински институт, но сутринта на 7 август – по същото време, в което приятелят му Новиков провеждаше тайната си среща с човек от Британското разузнаване телефонът в кабинета му иззвъня.
– Кузмин се обажда – чу се глас отсреща.
Волски се озадачи.
– Професор Кузмин от Втори медицински институт. Говорихме преди около седмица за аутопсията на едно неизвестно лице.
– О, да, професоре! С какво мога да ви бъде полезен.
– Мисля, че аз бих могъл да ви бъда полезен. Имам нещо за вас.
– Много благодаря. И какво е то?
– Миналата седмица са извадили едно тяло от Москва река край Литкарино.
– Това е работа на местното управление. Защо са го пратили при вас?
– Защото някакъв умник преценил, че тялото е престояло във водата близо две седмици, което е абсолютно вярно, и решил, че за това време вероятно е доплувало по течението от Москва. Така че копелетата ми го докараха тук. Току-що приключих с аутопсията.
Волски се замисли. Две седмици в реката посред лято. Явно професорът имаше стомах като бетонобъркачка.
– Убит ли е? – попита.
– Напротив. Облечен е само по бански. Сигурно е решил да се разхлади в жегата, но не си е преценил добре силите и се е удавил.
– Но това е нещастен случай – протестира Волски. – Аз отговарям за убийствата.
– Изслушайте ме, младежо. Просто слушайте. В такива случаи обикновено няма по какво да се установи самоличността. Но онези кретени в Литкарино са пропуснали да забележат нещо. Пръстите са толкова подути, че не са го видели. Човекът носи халка. От масивно злато. Свалих я. Всъщност трябваше да му отрежа пръста, за да я махна. Отвътре пише "Н. И. Акопов. От Лидия". Какво ще кажете, а?
– Много добре, професоре, но ако не става дума за убийство...