Англичанинът прегледа документите.
– Ето го. Ако може да им се вярва, той е трети секретар, двайсет и осем годишен. Името му е Умар Гунаев. Звучи ми татарско.
– Не – отвърна Монк умислено, – чеченец е. При това мюсюлманин.
– Мислите, че е сътрудник на КГБ? – попита британецът.
– О, да. Без съмнение.
– Много ви благодаря за това. Искате ли да направим нещо? Да се оплачем на правителството?
– Не, няма нужда – отвърна Монк. – В крайна сметка всички трябва да си изкарваме прехраната. Достатъчно е, че знаем кой е. Ако се обадим, само ще пратят някой друг на негово място.
На връщане към Американското посолство резидентът на ЦРУ попита Монк:
– Как разбра какъв е?
– Нюх. Просто нюх.
Истината беше малко по-друга. Една година по-рано Гунаев пиеше портокаловия си сок в бара на хотел „Фронтел“ в Аден. Очевидно Монк не бе единственият, който го бе разпознал този ден. Двамата йеменци също го бяха забелязали и бяха решили да отмъстят за обидата към родината им.
Марк Джеферсън пристигна на летище "Шереметиево" в Москва със следобедния полет на 8 август и бе посрещнат от шефа на кореспонденското бюро на "Дейли телеграф".
Елитният политически коментатор беше нисък, стегнат мъж с оредяваща рижа коса и къса брада в същия оттенък. Говореше се, че темпераментът му изцяло съвпада с окраската на косата и брадата му.
Без да се церемони, той отказа вечеря с колегата си и съпругата му, но помоли да бъде откаран до престижния хотел „Национал“ на Манежния площад. Като стигнаха там, той заяви на колегата си, че би предпочел да интервюира господин Комаров сам, а ако се наложи, щял да си наеме лимузина с шофьор чрез хотела. Недвусмислено отблъснат, шефът на кореспондентското бюро си замина.
Джеферсън се яви на рецепцията и бе обслужен лично от управителя на хотела – висок и учтив швед. Паспортът му остана там, за да може необходимите данни да бъдат преписани и предадени в Министерството на туризма. Преди да тръгне от Лондон, Джеферсън бе наредил на секретарката си да се обади в „Национал“ и да информира хората там кой е той и с какво се занимава.
Щом се качи в стаята си, той позвъни на номера, даден му от Борис Кузнецов във факсовете, които си размениха.
– Добре дошъл в Москва, господин Джеферсън – каза Кузнецов на безупречен английски с лек американски акцент. – Господин Комаров с нетърпение очаква срещата ви.
Това не беше вярно, но Джеферсън го прие за истина. Срещата бе насрочена за седем часа следващата вечер, защото руският политик щеше да отсъства от града целия ден. Кола и шофьор щяха да вземат журналиста от "Национал“ и да го откарат до мястото.
Удовлетворен, Марк Джеферсън вечеря сам в хотела и легна да се наспи.
На следващата сутрин, след като закуси с бекон и яйца, Марк Джеферсън реши да се възползва от онова, което смяташе за неоспоримо право на англичанина, независимо къде по света се намира – реши да се поразходи.
– Да се разходите ли? – озадачи се управителят на хотела. – И къде искате да се разхождате?
– Където и да е. Ще взема малко въздух. Ще се поразтъпча. Може би ще отида отсреща до Кремъл да поразгледам.
– Бихме могли да ви предоставим лимузина от хотела – предложи управителят. – Много по-удобно. И по-сигурно.
Джеферсън отказа. Беше решил да ходи пеш и толкоз. Управителят на хотела поне успя да го убеди да остави часовника и валутата си на съхранение и да вземе пачка банкноти от по милион рубли за просяците. Така с малко повече късмет, можеше да се отърве от тях, без да провокира крадците.
Близо петдесетгодишният британски журналист, който бе направил кариера в политическата журналистика, без да напуска Лондон, и никога не бе отразявал горещите събития на планетата като кореспондент, се върна два часа по-късно. Ентусиазмът му видимо бе охладнял.
Беше идвал в Москва и друг път – веднъж по времето на комунизма и втори път, осем години по-рано, когато Елцин току-що бе дошъл на власт. Но и в двата случая впечатленията му се ограничаваха до таксито от летището към града, до луксозния хотел и срещите с британските дипломати. Винаги бе смятал Москва за сив и неприятен град, но определено не бе очаквал онова, което изпита тази сутрин.
Видът му беше толкова очебийно чуждестранен, че просяците, които сякаш бяха навсякъде, го обсаждаха дори по кейовете край реката и в алеите на Александровския парк. На два пъти му се стори, че го следят съмнителни младежи. Единствените коли, които срещна бяха военни, полицейски, или лимузини, принадлежащи на богатите и привилегированите. Поне щеше да има какво да пита господин Комаров довечера.